The hen was walking around in the yard as she was looking for different things that could be eaten. Sometimes she found a worm, sometimes it was a wheat seed and at other times it was something else. But whatever it was, she enjoyed it a lot as hens really enjoy their food. She did not have too many things to worry about, because her little chickens were grown up and had already gone to look for their own prosperity. So now it was time to relax after months of hard parental care and attention. The hen was walking slowly and proudly, tilting her gracious head from one side to the other, when something interesting caught her sight. After some time she decided to go and visit her very good friend – the nanny-goat. They both knew each other for a long time and it was always a pleasure to have a short or a long chat. The nanny-goat liked the hen, because she found her very amusing and funny, especially the way the hen walked and besides that, the nanny-goat found her a good heart mother as she, herself was. The hen liked the nanny-goat partly, because of the same reasons and partly, because secretly in her mind she had always wanted to be a nanny-goat and sometimes she even nobly envied her. Why she did that I can not tell you, but hens’ mentality is no less complicated than our own human one. Anyway, the nanny-goat never suspected this and friendship between them was going flawlessly.

The hen headed for the other end of the yard, near the barn, where the nanny-goat liked to stay. She soon saw her and hurried ahead.  The nanny-goat was very pleased to see her old friend and greeted her politely:

“Hallo my dear hen! How are you today?”

The hen replied cordially:

“Hallo my dearest friend! I am pretty good. And I wish the same for you.” and after that she continued “What are you doing anyway?”

“Well, to be honest, I was thinking about my little kiddies. I was wondering if they are fine and if they are doing ok, you know.” said the nanny-goat “They were my little angels and I love them very much. I still remember their first steps and their singing voices when they were calling on me. Oh, I miss them so much”

The hen stood silent for a while as she was recollecting her own little chickens, moving around her, squeaking and hiding under her warm and secure wings. Yes, now she didn’t have to take care of them and had plenty of time just for herself but she also loved them very much and these memories made her eyes wet. After a minute or two, she replied:

“Yes my dear friend, our children are gone and we can only keep in our hearts the great moments that we shared together. But you know that happens all the time. Do you remember when you were a little kid and then you grew up and left your home. It was hard and disappointing at first, but then the life became beautiful, sometimes bad and not easy-going. So we can only be happy about our own kids and hope they will find the right way. Do you think they will?”

The nanny-goat squinted her eyes and said firmly:

“I am sure they will. We were the best parents and teachers to them. Yes, I confess that sometimes I was really strict and punished them, when it was needed, but sooner or later they will find out it was the right way. I am proud of them as my children and I hope one day they will be proud of their own children. We gave them the foundation and now they have to build up their own life.”

“You are as wise as ever and that’s why we are friends” said the hen “Now it is much easier for me after your words, so let’s walk around and enjoy ourselves together”

Both of them walked side by side and they smiled and laughed.

Забрави тревогите си ти човеко,
те са само в твоята глава.
Мислиш ли, че стигнал би далеко,
ако там държиш ги постоянно, Да!?

После забрави и страховете,
плод са те единствено на твоя ум.
Цял живот стоял ли би на коленете си?
Би ли слушал постоянно грозен шум?

Забрави илюзии и глупави прищевки,
Забрави бленувани наслади, плътска страст.
Бъди сам искрен ти със себе си, по детски,
Така ще бъдеш винаги спокоен,
дори и в сетния си час.

Живя, тъй както се живее.
Със замах и ярост.
И още можеше, но трябва
да те изпратя, в късна младост.

Как тъй прятелко ти наша,
реши да тръгнеш, без да се сбогуваш.
Реши го твърдо, безкомпромисно, сърдито.
Обърна гръб на това, което беше
И го направи без да се преструваш.

Погребахме баба ми. Последният мохикан, както я наричах, след като другите ми праотци си заминаха. Напусна този земен свят на преклонната възраст от 92 години без няколко дена. Странно как въпреки тъгата, която човек изпитва, същевременно в  него има  и чувство на мир и покой, когато мъртвеца е на подобна възраст, може би защото я свързваме с някаква цялост и завършеност. Съвсем по друг начин стоят нещата ако умрелият е млад човек. Тогава освен мъката, ни обзема и една празнота и безмислие.

В Бургас наваля много сняг и аз се учудих как ще успеят да изкопаят гроба, но явно това не представлява проблем, защото температурите са около нулата и земята е мека. Готова е да приеме превозното средство на бабината ми душа за последните 92 години без няколко дена. Ние стоим в снега на гробищата и чакаме катафалката. Студено е. Купуваме цветя. Прави ми впечатление, че повечето от предлаганите цветя са изкуствени. Струва ми се малко кич, но пък е практично. Говорим с роднини, които не съм виждал с години. Остарели са естествено. Никой не е останал млад я. Катафалката идва и ние тръгваме след нея. Отиваме до гроба. Прави ми впечатление колко правилни са формите му. Сякаш някой с нож е отрязал мекия, като масло чернозем. Тялото на баба ми ще попадне в плодородна среда, там където тя самата обичаше да бъде и работи – в градината, сред пръстта и растенията. Ако някой иска рецепта за дълголетие, ето му я – земеделска работа без норма. Държи ума ви в кондиция и изправност, един вид под контрол, а това е основното. Изкараха ковчега от катафалката и го положиха до гроба. Минахме да се сбогуваме. Прелях с вино костите и положих две цветя на тялото. Погледнах лицето на баба ми и видях едно застинало щастие и мир. Без напрежение, без тревога, без страх. Абсолютно спокойствие. Стана ми хубаво. Какво повече би могъл да иска човек, при вида на една такава смърт. Нищо. Ревях, но се усмихвах. Колко много се радвах за моята баба. Затвориха ковчега и го спуснаха в гроба. Нямаше поп, нито служба. Тя изрично бе оставила желанието си да я погребат без тях. Хвърлих шепа пръст. След малко работниците започнаха да го затрупват. Бяха цигани, млади момчета. Дадохме им ракия. Направи ми впечатление как единия се разплака.

Свърши. Тръгнахме си обратно. Преди да дойда си мислех, колко ще се натоваря, а сега, като си тръгвах се чувствах лек и спокоен. Довиждане мила бабо! До нови срещи!

Тази година посрещнах Джулай морнинг съвсем различно от повечето хора в България. Питате се как ли. Еми и аз не го бях очаквал, но ми се наложи да присъствам и да асистирам на колене на яре. За тези, които не знаят, ярето е малкото на козата. Предварително се извинявам на вегетарианците, хората защитаващи правата на животните и всички тези, които намират това за варварско и нехуманно. Аз лично не изпитвам чувство на вина или пък да ме гризе съвестта. Просто един стар, езически обичай. Нищо лошо, повярвайте ми.

И така след, като приключи сериозната част по самото колене, занесох ярето в къщи и най-първо се заехме да оправим дреболиите – чревца, дроб, далак, бъбречета, шкембе. Те се сваряват и в последствие от тях може да се приготви дроб-чорба, дроб-сърма или да се консумират директно подправени със сол, черен пипер, самардала или друга подправка по избор.

И сега идва черешката на тортата, а именно главичката. Тя се изчиства и сварява отделно. След като е добре сварена, се изважда, оцежда и оставя да изстине. Слага в съд и се оставя в хладилника да престои поне 24 часа. Вади се добре охладената главичка, след което внимателно се обезкостява, като се внимава да не се смачка мозъка. Езикът се нарязва и всичко се аранжира.

Поръсва се отново със сол, черен пипер и самардала.

Мозъкът може да се маже на препечена филийка. Понеже е лято, консумира се с изстудено бяло вино, бира или алкохолна напитка по ваш избор. Не знам за вас, но на мен ми потекоха лигите. Започвам да мечтая!

В живота на всеки един или почти всеки един човек, настъпва този момент, в който му се налага да спи с бебе или с няколко наведнъж. В моят случай с две. Мога да ви кажа, че съм спал на много места и с доста различни хора –  хижи, палатки, в казармата, скъпи и евтини хотели, бунгала, гари, влакове, автобуси, самолети, приятели, роднини, приятели на мои приятели, и.т.н. В някои случаи съм спал добре, а в други не толкова – ще се намери някой да хърка, да е горещо, да е студено, да има комари или бълхи, дървеници, да е шумно, да е тихо, да е светло. Какво пък казвате, и на нас ни се е случвало. Така де, нищо ново. Но мога да ви уверя, че нищо от това не може да се сравни с това да спиш с бебе.

Първият път почти не мигнах. То беше толкова малко и стоеше до главата ми, че аз така се притесних да не му сторя нещо и ограничих движенията си до минимум при все, че доста се въртя, като спя. В моментите, когато се унасях, в главата ми се появяваха сцени от типа как смачаквам или задушавам бебето и веднага се ободрявах и разсънвах. На сутринта, като пребито куче дочаках майка му да го вземе и заспах полуумрял.

В последствие разбрах, че бебето не е толкова нежно и чупливо и започнах да спя по малко. Така мина известно време на своеобразен мир между нас. Но с напредване на възрастта бебето започна да мърда и да се движи все повече и повече. Лошото в случая е, че не може да му обясниш, че всеки си има част от леглото и най-добре е да си стои там. Напротив, то така се въртеше и движеше, че заемаше позиции на 360 градуса около мен. Някой път се събуждах на ръба на леглото, друг път бях навиран в стената, трети просто изместван от това малко телце, което притежава такава огромна сила. Сега се представете до тук описаното, но с тази разлика, че бебето не е едно, а са две. Мисля, че не е нужно голямо въображение, за да се добие представа. Добре поне, че ми се налага само вечер да спим заедно, защото иначе не знам. Бебетата вече пораснаха и са почти малки дечица. Да видим как ще продължим традицията, но с нетърпение чакам мига, когато всеки ще се шири в самостоятелна губерния.

А вие, които не сте имали шанса да спите с бебе, то моля наспете се добре преди това да се случи!

Понеже много обичаме горчица и почти винаги в къщи се намира. Купувам стандартно една и съща марка, но никога не бях обръщал внимание на това какво съдържа. И така воден от вечното човешко любопитство да си вре носа навсякъде, аз хвърлих един поглед на етикета. Еми честно да ви кажа бая се посмях. Може и аз да не съм компетентен в областта на хранителната индустрия, но ето вижте и преценете сами:

Излиза, че първо е необходимо да окислим горчицата и после да я антиокислим. Звучи ми доста глупаво и смешно. Все едно да я подсладим и после да добавим вода, за да неутрализираме захарта. Или пък просто на фирмата производител са и останали излишни количества окислител и антиокислител и какво да ги прави, хайде в горчицата. Малко като поговорката да наливаш от пусто в празно. Отдвана не се бях забавлявал така с един етикет от горчица.

Отидох миналата седмица на Женския пазар да си накупя някакви провизии от втора необходимост т.е нежизненоважни, но също така необходими за нормалния Софийски живот. Остана ми да купя само един ЦИФ и влязох в пьрвото магазинче за препарати. Пред мен имаше една жена, която явно току що бе влязла. Бе едра, и когато започна да говори, грьмкият й глас изпълни тясното пространство, смесвайки се със силния мирис на домакинските препарати.

– Имате ли прах за пране?

– Имаме разбира се. Какъв ви трябва?

– Ами искам за ръчно пране. Но ми требва по-голема опаковка. В наше село водата е минерална, и като почнеме да переме и бая прах отива. Па оная що държи магазина една кутийка за два и педесе я дава. Бизнес ше ми прави тя на мене, значи! Бизнес ше ми прави на мене!

Видимо възмутена от желанието на жена от селото да прави бизнес с нея, жената си купи 5 кг прах за ръчно пране и излезе доволна и предоволна. Пак стана някакъв бизнес между двете де.

И аз направих малко бизнес, като купих ЦИФ-а и се прибрах на топло в къщи.

Не мога да си обясня, защо толкова много обичам октоподи. Или октопод. И един върши работа. Може би, защото имат дъх на море или защото са добро мезе за мастика и узо. Може и друго да е, но важното е, че ги обичам.

Разхождам се днес из центъра на София. Напълних си вода от чешмите до ЦУМ и след това влязох в Халите да купя малко маслини. Не щеш ли минах покрай щанда за риба. Ето така от любопитство, да си сверя часовника. Първо гледам едни озъбени сафриди, които ме изплашиха. След това традиционната балканка-чистена, но пък култивирана риба не харесвам и затова я подминавам. Извведнъж зървам нещо, което отдавна не съм мяркал. Малки октоподи, розови и охладени. Надписа гласи „Бейби октопод“. Преценям, че хич не са бейби, ами са си съвсем юноши. Избирам си най-големия. Да има за мезе. Излиза 309 г. Колебая се за втори, но си викам следващия път. И ето на. Прибирам се в къщи. Вадя октопода, измивам го и само отстранявам очите. Нищо не се губи. Пускам го в една тенджерка да поври 30-40 мин. Достатъчно е. След това вадя и чакам да изстине. Нарязвам го на пипала. Слагам тигана с малко зехтин и чакам да загрее. Изсипвам парчетата от октопода заедно с щипка босилек. Разбърквам и прибавям масло. Чакам докато пипалата хванат лека коричка, след което изцеждам половин лимон и бъркам, докато се изпарява лимона. Изваждам и изсипвам в чиния. Овкусявам си го с черен пипер и сол.

Отпивам глътка и се пренасям на морския бряг. Ехх……

Изминаха девет месеца, през които за съжаление или не намирах време, или не исках да пиша в блога. Защо е така, аз не мога да дам отговор на този въпрос. Факт е, че малките гуги, които си отглеждаме станаха на девет месеца. Това, аз определям като много важен момент в техния, а и в ншия живот. Не знам защо, но свързвам цифрата 9 с някаква промяна. Така и те, от този ден нататък вече не са това, което бяха – малки и беззащитни бебета, а едни нови хора дошли на този свят и в тази страна. Това те ми го казаха без да могат да говорят, защото ние си говорим с очи. Това е най-лесния и най-сигурен начин за комуникиране. Гледаме се, мълчим и говорим. Наистина има много какво да си кажем, а и тепърва ще го правим непрекъснато. Надявам се никога да не спрем да общуваме, физически и духовно обвързани. Както с тях, така и с вас.

Пожелавам си да е така!