Погребахме баба ми. Последният мохикан, както я наричах, след като другите ми праотци си заминаха. Напусна този земен свят на преклонната възраст от 92 години без няколко дена. Странно как въпреки тъгата, която човек изпитва, същевременно в  него има  и чувство на мир и покой, когато мъртвеца е на подобна възраст, може би защото я свързваме с някаква цялост и завършеност. Съвсем по друг начин стоят нещата ако умрелият е млад човек. Тогава освен мъката, ни обзема и една празнота и безмислие.

В Бургас наваля много сняг и аз се учудих как ще успеят да изкопаят гроба, но явно това не представлява проблем, защото температурите са около нулата и земята е мека. Готова е да приеме превозното средство на бабината ми душа за последните 92 години без няколко дена. Ние стоим в снега на гробищата и чакаме катафалката. Студено е. Купуваме цветя. Прави ми впечатление, че повечето от предлаганите цветя са изкуствени. Струва ми се малко кич, но пък е практично. Говорим с роднини, които не съм виждал с години. Остарели са естествено. Никой не е останал млад я. Катафалката идва и ние тръгваме след нея. Отиваме до гроба. Прави ми впечатление колко правилни са формите му. Сякаш някой с нож е отрязал мекия, като масло чернозем. Тялото на баба ми ще попадне в плодородна среда, там където тя самата обичаше да бъде и работи – в градината, сред пръстта и растенията. Ако някой иска рецепта за дълголетие, ето му я – земеделска работа без норма. Държи ума ви в кондиция и изправност, един вид под контрол, а това е основното. Изкараха ковчега от катафалката и го положиха до гроба. Минахме да се сбогуваме. Прелях с вино костите и положих две цветя на тялото. Погледнах лицето на баба ми и видях едно застинало щастие и мир. Без напрежение, без тревога, без страх. Абсолютно спокойствие. Стана ми хубаво. Какво повече би могъл да иска човек, при вида на една такава смърт. Нищо. Ревях, но се усмихвах. Колко много се радвах за моята баба. Затвориха ковчега и го спуснаха в гроба. Нямаше поп, нито служба. Тя изрично бе оставила желанието си да я погребат без тях. Хвърлих шепа пръст. След малко работниците започнаха да го затрупват. Бяха цигани, млади момчета. Дадохме им ракия. Направи ми впечатление как единия се разплака.

Свърши. Тръгнахме си обратно. Преди да дойда си мислех, колко ще се натоваря, а сега, като си тръгвах се чувствах лек и спокоен. Довиждане мила бабо! До нови срещи!

Реклама

Тази година посрещнах Джулай морнинг съвсем различно от повечето хора в България. Питате се как ли. Еми и аз не го бях очаквал, но ми се наложи да присъствам и да асистирам на колене на яре. За тези, които не знаят, ярето е малкото на козата. Предварително се извинявам на вегетарианците, хората защитаващи правата на животните и всички тези, които намират това за варварско и нехуманно. Аз лично не изпитвам чувство на вина или пък да ме гризе съвестта. Просто един стар, езически обичай. Нищо лошо, повярвайте ми.

И така след, като приключи сериозната част по самото колене, занесох ярето в къщи и най-първо се заехме да оправим дреболиите – чревца, дроб, далак, бъбречета, шкембе. Те се сваряват и в последствие от тях може да се приготви дроб-чорба, дроб-сърма или да се консумират директно подправени със сол, черен пипер, самардала или друга подправка по избор.

И сега идва черешката на тортата, а именно главичката. Тя се изчиства и сварява отделно. След като е добре сварена, се изважда, оцежда и оставя да изстине. Слага в съд и се оставя в хладилника да престои поне 24 часа. Вади се добре охладената главичка, след което внимателно се обезкостява, като се внимава да не се смачка мозъка. Езикът се нарязва и всичко се аранжира.

Поръсва се отново със сол, черен пипер и самардала.

Мозъкът може да се маже на препечена филийка. Понеже е лято, консумира се с изстудено бяло вино, бира или алкохолна напитка по ваш избор. Не знам за вас, но на мен ми потекоха лигите. Започвам да мечтая!

В живота на всеки един или почти всеки един човек, настъпва този момент, в който му се налага да спи с бебе или с няколко наведнъж. В моят случай с две. Мога да ви кажа, че съм спал на много места и с доста различни хора –  хижи, палатки, в казармата, скъпи и евтини хотели, бунгала, гари, влакове, автобуси, самолети, приятели, роднини, приятели на мои приятели, и.т.н. В някои случаи съм спал добре, а в други не толкова – ще се намери някой да хърка, да е горещо, да е студено, да има комари или бълхи, дървеници, да е шумно, да е тихо, да е светло. Какво пък казвате, и на нас ни се е случвало. Така де, нищо ново. Но мога да ви уверя, че нищо от това не може да се сравни с това да спиш с бебе.

Първият път почти не мигнах. То беше толкова малко и стоеше до главата ми, че аз така се притесних да не му сторя нещо и ограничих движенията си до минимум при все, че доста се въртя, като спя. В моментите, когато се унасях, в главата ми се появяваха сцени от типа как смачаквам или задушавам бебето и веднага се ободрявах и разсънвах. На сутринта, като пребито куче дочаках майка му да го вземе и заспах полуумрял.

В последствие разбрах, че бебето не е толкова нежно и чупливо и започнах да спя по малко. Така мина известно време на своеобразен мир между нас. Но с напредване на възрастта бебето започна да мърда и да се движи все повече и повече. Лошото в случая е, че не може да му обясниш, че всеки си има част от леглото и най-добре е да си стои там. Напротив, то така се въртеше и движеше, че заемаше позиции на 360 градуса около мен. Някой път се събуждах на ръба на леглото, друг път бях навиран в стената, трети просто изместван от това малко телце, което притежава такава огромна сила. Сега се представете до тук описаното, но с тази разлика, че бебето не е едно, а са две. Мисля, че не е нужно голямо въображение, за да се добие представа. Добре поне, че ми се налага само вечер да спим заедно, защото иначе не знам. Бебетата вече пораснаха и са почти малки дечица. Да видим как ще продължим традицията, но с нетърпение чакам мига, когато всеки ще се шири в самостоятелна губерния.

А вие, които не сте имали шанса да спите с бебе, то моля наспете се добре преди това да се случи!

Понеже много обичаме горчица и почти винаги в къщи се намира. Купувам стандартно една и съща марка, но никога не бях обръщал внимание на това какво съдържа. И така воден от вечното човешко любопитство да си вре носа навсякъде, аз хвърлих един поглед на етикета. Еми честно да ви кажа бая се посмях. Може и аз да не съм компетентен в областта на хранителната индустрия, но ето вижте и преценете сами:

Излиза, че първо е необходимо да окислим горчицата и после да я антиокислим. Звучи ми доста глупаво и смешно. Все едно да я подсладим и после да добавим вода, за да неутрализираме захарта. Или пък просто на фирмата производител са и останали излишни количества окислител и антиокислител и какво да ги прави, хайде в горчицата. Малко като поговорката да наливаш от пусто в празно. Отдвана не се бях забавлявал така с един етикет от горчица.

Отидох миналата седмица на Женския пазар да си накупя някакви провизии от втора необходимост т.е нежизненоважни, но също така необходими за нормалния Софийски живот. Остана ми да купя само един ЦИФ и влязох в пьрвото магазинче за препарати. Пред мен имаше една жена, която явно току що бе влязла. Бе едра, и когато започна да говори, грьмкият й глас изпълни тясното пространство, смесвайки се със силния мирис на домакинските препарати.

– Имате ли прах за пране?

– Имаме разбира се. Какъв ви трябва?

– Ами искам за ръчно пране. Но ми требва по-голема опаковка. В наше село водата е минерална, и като почнеме да переме и бая прах отива. Па оная що държи магазина една кутийка за два и педесе я дава. Бизнес ше ми прави тя на мене, значи! Бизнес ше ми прави на мене!

Видимо възмутена от желанието на жена от селото да прави бизнес с нея, жената си купи 5 кг прах за ръчно пране и излезе доволна и предоволна. Пак стана някакъв бизнес между двете де.

И аз направих малко бизнес, като купих ЦИФ-а и се прибрах на топло в къщи.

Не мога да си обясня, защо толкова много обичам октоподи. Или октопод. И един върши работа. Може би, защото имат дъх на море или защото са добро мезе за мастика и узо. Може и друго да е, но важното е, че ги обичам.

Разхождам се днес из центъра на София. Напълних си вода от чешмите до ЦУМ и след това влязох в Халите да купя малко маслини. Не щеш ли минах покрай щанда за риба. Ето така от любопитство, да си сверя часовника. Първо гледам едни озъбени сафриди, които ме изплашиха. След това традиционната балканка-чистена, но пък култивирана риба не харесвам и затова я подминавам. Извведнъж зървам нещо, което отдавна не съм мяркал. Малки октоподи, розови и охладени. Надписа гласи „Бейби октопод“. Преценям, че хич не са бейби, ами са си съвсем юноши. Избирам си най-големия. Да има за мезе. Излиза 309 г. Колебая се за втори, но си викам следващия път. И ето на. Прибирам се в къщи. Вадя октопода, измивам го и само отстранявам очите. Нищо не се губи. Пускам го в една тенджерка да поври 30-40 мин. Достатъчно е. След това вадя и чакам да изстине. Нарязвам го на пипала. Слагам тигана с малко зехтин и чакам да загрее. Изсипвам парчетата от октопода заедно с щипка босилек. Разбърквам и прибавям масло. Чакам докато пипалата хванат лека коричка, след което изцеждам половин лимон и бъркам, докато се изпарява лимона. Изваждам и изсипвам в чиния. Овкусявам си го с черен пипер и сол.

Отпивам глътка и се пренасям на морския бряг. Ехх……

Изминаха девет месеца, през които за съжаление или не намирах време, или не исках да пиша в блога. Защо е така, аз не мога да дам отговор на този въпрос. Факт е, че малките гуги, които си отглеждаме станаха на девет месеца. Това, аз определям като много важен момент в техния, а и в ншия живот. Не знам защо, но свързвам цифрата 9 с някаква промяна. Така и те, от този ден нататък вече не са това, което бяха – малки и беззащитни бебета, а едни нови хора дошли на този свят и в тази страна. Това те ми го казаха без да могат да говорят, защото ние си говорим с очи. Това е най-лесния и най-сигурен начин за комуникиране. Гледаме се, мълчим и говорим. Наистина има много какво да си кажем, а и тепърва ще го правим непрекъснато. Надявам се никога да не спрем да общуваме, физически и духовно обвързани. Както с тях, така и с вас.

Пожелавам си да е така!

 

Българи-Юнаци!!!Оле Оле Оле!!!

Или май е по-добре да им кажем:

„Наздраве момчета! Какво пиете? Уиски с редбул!? Браво! Хайде пак наздраве!”

 И така  няколко пъти, па барем се освестят нашите балкански лъвове и смело се впуснат да танцуват по масите или по-скоро по-пейките на националния стадион. Поне и публиката да види някаква игра на терена, пък била и тя прост кючек. Е нема такова животно като съвременния български футболист. Не говоря за играчите от предните поколения, защото въпреки трудните и сложни години, те винаги съумяваха да бъдат наравно с елитните футболисти от западна Европа. Да не споменавам имена, защото вие си ги знаете. Те бяха обикновени момчета, но поне притежаваха качества, като воля, борбеност, спортсменство, талант и трудолюбие.

Съвременният български футболист е нещо много по-сложно сам по себе си. Той е всестранно и широко развита личност. Тренировките и мачовете са само една минимална част от неговите задължения. Дори те стоят по-назад в неговата дневна програма. На първо място той е манекен и плейбой и като такъв трябва да изглежда безупречно – с изрусена и гелосана прическа, с оскубани вежди, с обръснати крайници, обици, модерна татуировка и маникюр. Естествено той има за приятелка манекенка или фолк-прима, която разхожда в бе ем ве то си от от един фолк клуб в друг. Тежки са вечерите на професионалистите. Много тежки. Ама пък като има пари за харчене по заведенията, що да не ги харчат. Техни са си. Нищо че играта не върви и куца. Ще мине поредния мач и пак ще се черпим. Какво като има там някакви си милиони изтормозени душици, които се надяват на малката радост да видят една победа на доскорошните балкански лъвове. Дъното е стигнато и всички са на масата.

Наздраве момчета!

Отдавна не си бях купувал чипс. Но ето, че наскоро имах възможност да опитам този позабравен вкус. Бях на гости на едни приятели и те бяха купили чипс от известна марка. Няма да я споменавам, само ще кажа, че е на много известна фирма на световно ниво, която произвежда безалкохолни газирани напитки и още много „полезни“ храни. Та забележете какво открих на задната страна на опаковката:

Кой е този „гений“, който е измислил тази пирамида на храните не знам, както и защо на върха й стои именно негово здравословно светейшество – сладък и солен снакс. Той самотно се извисява там горе, застанал над  рибата, плодовете и зеленчуците, а в краката му лазят „крепостните“ пълнозърнести храни.

А сякаш, за да затвърди безспорният статут на снакса, като най-здравословна храна, вижте какво съдържа той:

Малка справка:

Мононатриев глутамат

Аспартам

Фенилаланин

Еми да ни е вкусно на всички. На фона на това съдържимо, съветите за здравословен начин на живот дадени под пирамидата на храните, са ми меко казано смешни. А като се има в предвид кой консумира най-много чипс (мисля децата), за какво здраво поколение си говорим.

За сетен път се убеждавам, че индустрията ще „спаси“ човека.

Жули, жули, та се не трае. Ех, че жули тази коприва. И колкото по-стара, толкова повече жули. Е да, но старата коприва, за да стане такава, все някога е била млада и нежна копривка. Та именно за нея става въпрос.

Слънцето напича и сгрява тялото и душата. Не по зимно му, а някак си по-различно, по-топло и разтапящо. Птичките пеят брачните си песни. Във въздуха се носят паяжини и дребни мушици. Реки и потоци ромолят  и допълват звуковия фон на ранна пролет. И ето че в близост до тези живителни артерии се подават първите връхчета на младата коприва. Няма търпение тя. Цяла зима се е крила и чакала този момент, и сега бърза да се покаже, за да бъде целуната от голямото пролетно слънце. Наситено зелена, с червеникаво стебълце, тя се измъква изпод ланските, кафяви листа и шумки и оповестява на целия свят, че е време за промяна.

И аз я чакам с нетърпение всяка година. Чакам  я, защото знам, че покаже ли се, живота започва отново. Знам също, че и тя ме чака. Чака ме, за да я набера и отнеса в къщи и влее сили в тялото ми, което  след  изтощителната зима копнее за жизнени сокове и природна сила. Не губя време. Бързо я превъплащавам в супа с ориз, застройка от яйце и сирене. Гореща и пареща. Всяка една лъжица носи енергия и освежва духа. Нямам търпение за следващата доза, било то с ориз, яхния или каша. Искам я, а тя е там и чака. Не трябва да изпускам момента, защото набрала сила, копривата ще израсте и порасне и тогава единствено ще ме жули и  сърби, и само спомена за невероятния й вкус ще стои в съзнанието ми.  Не чакайте и вие. Сега е сезона на копривата. Отдайте му се!