Не знам да има друг такъв плод като черешите. По принцип, не обичам да казвам за нещо, че е най-едикаквоси, но за черешите може да се замисля и да направя изключение. Няма да го кажа, но наистина си го помислям. И така.

Обичам череши. Не само, защото съм се родил в сезона на черешите, а просто, защото са вкусни. Баща ми, майка ми и сестра ми, и те много ги обичат. Обичам да си ги слагам по две зад ухото, като обички. Обичам да ги бера, и докато бера да хапвам. Сладки, тъмно червени или леко розови и възкисели. Хрущялки или месести. Толкова сочни и свежи, че направо изтръпвам. Любим момент ми е да ям череши, да плюя кокичките най-надалеч и да си говоря с приятели. Ненадминато. Пробвайте някой път.

Някои се оплакват, че имали мезе. Чистят ги и чоплят като кокшки. Не е страшно. Страшно, е ако глътнеш костилка, защото може да ти порасне дърво от корема. Тогава пък ще си имаш череша навсякъде.

Черешите помагат за много неща. Ако имате проблеми с бъбреците, те ще ги прочистят и ще ви олекне. Ако имате проблеми с нервите, черешите ще ви успокоят и ще ви накарат да се усмихнете. Природни транквиланти, надминаващи всякакви лекарства и медикаменти.

Хората се чудят как да си помогнат. Тъпчат се с всякакви химии и непознати съединения. А истината стои там на дървото, облечена в червено, чакаща да я сложиш в устата си. Щастието е череша. Здравето е череша. Красотата е череша. Какво повече ти трябва. След като прочетеш това, не губи време а бързо отиди и хапни череши и на мига ще се почустваш по-добре. Побързай, защото сезона е кратък.

Време е за безмислен Пост II. То може би си личи и от заглавието.

Така. Имало едно време двама братя, големи шанаджии. Те били толкова големи шанаджии, че дори и тяхната майка, която била известна с ника (прякора) Голямата Шанаджийка, се отказала от тях в църква, като специално за този случай наела Големия Капан. По-късно в историята на човечеството на нейно име ще бъде кръстено цяло съзвездие, но нека не избързваме. Та тези братя решили, че могат да измамят всеки, който им се изпречи на пътя. Мамили, мамили и пак мамили, докато накрая се оказало, че са излъгали единствено себе си, защото след този случай вече никой не им вярвал и те трябвало да започнат работа като пълни непрокопсаници в една местна медия. Естествено собственикът на медията бил доста по-голям шанаджия от тях, но за сметка на това се правил на маняк. Леко парче от всякъде. Извикъл ги той един ден и има казал, че така и така по цял ден нищо не правят за медията, ами защо не отидат до съседното село  в дискотеката и отвлекат златната чалгеса, която била заспала на едно сепаре и нито един барман не можел да я събуди. Братята се спогледали, намигнали си и обещали да я доведат одма (веднага).  Речено – сторено. На сутринта станали и се метнали на единствения автобус, който ходил до другото село и то само в четвъртък. Не щеш ли, оказало се че дискотеката работи единствено в петък и събота вечер и те трябвало да чакат. Сутринта изпратили козите, а после цял ден се разхождали  по главната. Вечерта естествено отишли в кръчмата, където гледали последователно реалитата „Дои с мен“, „Бягство към Мастиката“, състезанията „Стани Мат“, „Зле или не“, както и вечерния блог на „Бразди“. Естествено никой и не заподозрял какво кроят те. На другия ден вечрта отишли право в дискотяката (дискотеката), седнали на бара и си поръчали двя (две) ракии. Барманката на 83 години веднага усетила нещо нередно, но си затраяла защото имала още няколко смени пред пенсия и не искала да стават проблеми. Нашите момчета се огледали и забелязали сепарето, където спяла златната чалгеса. Ситуацията изглеждала безнадеждна, защотот около сепарето стоели на стража дузина селски измекяри в пълно бойно снаряжение и не давали дори и счупена чаша да премине. Братята тихо посръбвали от чашите с ракийчица и чакали да им дойде някаква идея. Обаче идея йок (т.е нямало). Накрая се напили супер много и без да се замислят скокнали към сепарето, грабнали чалгеста и дим да ги няма. Историята мълчи за това как са стигнали до тяхното село, но когато на сутринта отишли в офиса главите ги цепели безумно и те нищо не помнили. Единствено шефа бил много доволен, защото както той самия обяснил  вече щял да има спяща чалгеса в своята собствена квартална кръчма. Всъщност чалгеста не била нищо друго, а плстмасов манекен, като тези които стоят в магазините за конфекция. Но нека оставим хората да живеят със заблудите си. Двамата братя шанаджии се отказали от медийните изяви и си хванали 300 овце и заживяли щастливо с тях. Така че ако нищо не излиза и вашите планове се оказват неуспешни, единствения изход за вас е 300 овце и на село.

Аз казах Хау.

Реших да пробвам нещо ново, а именно пътепис в снимки. Поводът е наскоро проведения скромен поход в Централна Стара Планина. Надявам се да се получи. И така…

На 01.05.2009г. се отправихме към изходна точка – гр. Калофер, като целта ни бе да стигнем до х.Рай, където да празнуваме празника на Труда и рожденния ден на един приятел. Прогнозите не бяха в наша полза, но снабдени кой с дъждобран, кой с чадър смело поехме напред. София ни изпрати с много дъжд и всичко обещаваше да ни върви по вода. А дано!

Пристигаме в местността Паниците, където оставяме колите и поемаме нагоре. В началото вървим в гориста местностата, а през прозорците открили се между клоните на дърветата се прокрадва планината обвита в мъгла.

Скоро преодоляваме първото нагорнище и излизаме на открито. Добре дошли в Резерват Централен Балкан. Един от малкото в Европа с наистина голямо разнообразие на растителни и животински видове. Някои ендемични. Наистина мъглата все още е гъста и само от време на време ни позволява да откраднем по някоя гледка. Скромно, но от сърце.

Вървим все по-нагоре и по-нагоре. Оказа се, че не сме единствените животни решили да се поразтъпчат.

Така заслепени от заобикалящите гледки стигаме до мястото, където зелената пролет пъпли нагоре по стръмния склон.

А от горе пък  водата няма търпение да се слее с големите си сестри по-надолу в подножието.

На горе по стръмното се спираме да пъшкаме и почиваме, а се оказва, че има и елементи като този.

Окуражени от видяното, удряме по една глътка шотландска ракия и продължаваме. Не знам от алкохола ли, от какво ли, но скоро почват да ни се привиждат всякакви невероятни твари.

Мдааа. Черно и жълто в едно се преплитат. Заминавай приятелю да търсиш някоя атрактивна половинка. Не минава много време аз застивам при вида на един невероятен вир, криещ красавиците на планинския поток. Сърцето ми бие учестено. В главата ми се сменя картина след картина на тайнствени балканки. Стига толкова. Резерват е. Риболовът е забранен.

Цъкайки с уста, аз трябва да преодолея желанието и да продължа. Все още с видението за изумруденото бижу, неусетно се озовавам сред мистика и тишина. Гората ме поглъща отново.

Най-накрая изллизам на билото и там ме посреща двойка птици. Дълго време гледам как се реят свободни и далечни.

След малко трябва да спра, защото пред мен се изправя в цялото си величие Райското Пръскало. Няма да коментирам.

Прекарваме една вечер на хижа Рай и продължаваме към хижа Левски. Иска ми се да минем през връх Ботев, но го отлагаме за друг път. Ето я и хижа Рай на сбогуване.

По пътя оново ни застига мъгла, която прави обстановката още по-приказна и нереална.

Изведнъж пред погледа  ни застава бившата закуска на глутница изгладнели вълци. Е няма начин. Джунглата си е джунгла, макар и в Централен Балкан.

Успокоени от мисълта, че нас едва ли ще ни сполети същата участ продължаваме напред, за да се насладим на един от многобройните времени водопади дело на топящия се сняг.

А ето и защо може би ререзрвата носи това страшно име – Джендема.

Най-накрая свършва дългото и продължително изкачване и може да отдъхнем. От тук нататък е лесно.

От другата страна ни посреща нов великан – връх Жълтия. Малко преди финалното спускане към хижа Левски.

Вече сме в хижа Левски. Докато се оправим и настаним и то взе, че се стъмни.

Хижарят бе на линия, както и ние и след известна почерпка и раздумка се ориентирахме към спалнята. На другия ден ни посрещна слънцето, а някои закусваха и с такива сандвичи.

Ето я и самата хижа. Наистина ни посрещна добре и сме и благодарни. Както и хижа Рай де. Пак ще дойдем.

Вече сме надолу към Калофер, като през цялото време се движим в резерват Сухата Река. Тя е невероятна. А питайте ме мен какви чувства изпитвах през цялото време, като знам че риболова е абсолютно забранен. То затова и сигурно има риба де. Ето уверете се.

Минаваме и покрай хижа Балкански Рози. Спираме за пловин час почивка и хижаря ни затрупва с информация и истории. Видял човека и патил. Пием по един чай от девет вида билки и бързаме към Калофер, за да не изтървем влака.

А, имало и още една хижа. Естествено няма как да пропуснем и Хубавец. Там вече се усеща цивилизация. Няма време за губене. Една снимка и довиждане.

Това е и последната спирка. Стигаме Карлово и завалява дъжд. Точно както и преди да започнем похода. Героите са уморени, но изпълнени с надежди и чувство за свобода. Пожелавам на всеки да мине по този маршрут. Има какво да се види, преживее, изпие и сподели. До следващия път.

Красотата ще спаси света, но нека ние

да спасим красотата.

Но не онази от блестящите витрини,

криеща се в похотта,

а истинската, вдъхновението за душата.

Красотата няма нужда от доказване.

Ако е истинска тя те замайва

и ти се вцепеняваш, и се чувставш малък.

Надяваш се да се оправиш,

за да не изглеждаш слаб.

Безпомощен си,

а тялото ти тръпне в наслада.

И нека, когато те попитат:

„Къде ти виждаш красотата?”

Да отговориш без да се замислиш:

„Аз виждам я в мечтите, в бляна!

Аз виждам я в живота свой,

макар бил той и кратък!“

Някои хора говорят за свобода,
други пък за ценности и идеали.
Някои хора продават своята душа,
на други, които за да я купят са крали.

За оптимистът живота е хубав и весел,
за песимиста той е мрачен и труден.
За еднодневката живота е ден,
за звездите над нас той е милиарди години.

Вчера водата заля и удави полетата,
а днес и капка оронена няма дори.
С писък се ражда на тоз свят детето ти,
тишина в стаята на мъртвеца цари.

Кое така е и кое не е,
въпрос тдрудно определим.
За някой е истина, за друг е лъжа,
такъв  е света – объркан и подреден.

Кокошката получи инсулт. Както си стоеше и кълвеше, изведнъж един тромбоцит и заседна в мозъка, и това бе всичко. Имаше кокошка, а вече няма. Може и да се оправи за в бъдеще, но вече няма да бъде предишната жизнена и изпълнена с желание да кълве кокошка, а някакво нейно слабо подобие. Всичко ще стане ясно в последствие. Ако оцелее, в началото няма да помни нито една от другите кокошки, нито пък петела. Ще и е трудно да кудкудяка и особено да стои на един крак. Странно. По принцип петлите по-често получават инсулт, но този път това се случи с нея. Защо стана така. Едва ли някой може да отговори абсолютно точно на този въпрос, но няколко са причините, които можем да изтъкнем.

Първо кокошката бе станала много лакома и надменна. Налиташе само на дебели земни червеи и месни остатъци от храната на хората, които стопанката изхвърляше на двора. Така постепенно наедря и се наля. Гушата й се изду и тя започна да ходи тежко, тежко по двора. Аха, някоя друга кокошка да намери нещо вкусно или пък петела да съобщи за някакво лакомство, тя мигом се спускаше да го отнеме и мълниеносно го гълташе. Нямаше насищане пустото й гърло.

Заедно с това кокшката започна да вдига скандали на всички пернати в двора за щяло и нещяло. Кълвеше ги по главите и по крилата. Дори петела го хвана страх и вече не смееше да й се качи отгоре. Току виж, че и той го е отнесъл. Това още повече я изнервяше и тя намираше успокоение и наслада единствено и само в храната.

Така ден след ден, кокошката все повече заприличваше на човек и в крайна сметка  мозъкът й не издържа, и тя се строполи на земята.

Другите кокошки кълвяха наоколо и си кудкудякаха. Кокоша им работа.

Прибирам се към Бургас с нощният влак. Представям си как си взимам кушет, настанявам се, пускам си музичка и заспивам, но не щеш ли оказа се, че влака няма кушет вагон, а само спален. Да си призная досвидяха ми се 8 лева отгоре, и затова реших да пътувам с всички останали нощни птици.  Харесах си един по-празен вагон и се качих. Набързо открих едно самотно купе и се метнах вътре. Никой не се качи и аз доволно се излегнах на седалките. Чаках контролата да мине, за да заспя унесен от лекото полклащане на трена. Ето че не след дълго вратата се отвори и тя се появи. Подадох и билета. Кондукторката го взе, погледна го и каза:

- „Съжелявам, но този вагон е първа класа. Знам, че не изглежда така, но е първа класа. По-добре се премести в следващия. Там е по-добре, а пък и на този не му се затваря прозореца.“

- „Не може ли да остана тука!? На мен прозореца не ми пречи.“, отвърнах много мило аз.

- Не може. Ще трябва да ти взимам повече пари, а пък и другия вагон е по-хубав.“, категорично отсече тя.

Трябваше да се изнеса, което никак не ми хареса. За мой късмет нямаше много пътници и скоро открих едно купе, което аз, заедно с един друг анонимен чичка споделихме. Никой не каза нищо и аз неустено се унесох. При едно от спиранията  се събудих и тъкмо бях готов да си легна пак, когато чух някой да казва, че най-накрая е пристигнал в Бургас. Аз отворих очи и осъзнах, че съм се прибрал. Доста развълнуван и радостен слязох от влака и се насочих към спирката на дванайсетицата. По пътя вежливо отказах на ранобудните таксиметрови шофьори да пътувам с тях до Несебър, Созопол, Сарафово и други черноморски дестинации. Часът бе към шест и нещо. На спирката имаше и други хора, но не им обърнах вимание. Скоро автобуса се появи и аз заех стратегическа позиция, за да вляза първи. В този момент чух женски глас зад мен да казва:

- „Виж го тоя пидирас“

Обърнах се леко и видях зад мен една възрастна жена и младо момче. Останах с впечатление, че тя му говори нещо и се обърнах напред, когато отново чух жената да казва:

– „Виж го тоя пидирас, как е застанал прид нас и иска да влезе, тоя пидирас.“

Вече нямаше съмнение, че говори за мен и затова се обърнах да видя какво иска тая женица от мен в 6.20 сутринта. Нямах нужда от много време, за да разбера, че те и двамата бяха с видимо психично отклонение. Аз се качих и седнах на една двойна седалка. Жената с момчето седна на седалката до шофьора и продължи да мърмори и псува нещо и някой си.

В това време до мен седна мъж на средна възраст, нисък и възпълен. Носеше черна, плетена шапка и имаше червени бузи.

-“Що не и изхака един на тая, а? Трябваше да и шибнеш един, мама и мръсна!“

Това му бяха думите. Аз отговорих, че жената видимо е луда.

-“Е кво от тва!? Аз ако бях щях да и вкарам един.“

Нищо не му отговорих.  На следващата спирка се качи една бивша контрола. Познавам я от времето, когато бях ученик. Тя се настани до шофьора, обърна се настрани и видя жената с момчето, при което смеейки, се обърна към него:

- „Тия двамата пък къде ги намери толкова рано!? Ха ха ха!“

Погледнах човека до мен, погледнах жената с момчето, погледнах смеещата се бивша контрола, след което погледнах навън през прозореца, където денят се раждаше. Единственото, което исках бе да се прибера, да се изкъпя и да си легна в леглото.

Трябва наистина много да искаш

и не по-малко пот да пролееш,

живота в ръцете си ако искаш да стискаш

и заедно с това да не спреш да мечтаеш.

Знай най-трудно е да бъдеш на себе си верен

и своето истинско “Аз” да запазиш.

В този океан от човешки фалш тъй безмерен,

да се научиш да плуваш,

за да помогнеш на някой се давещ.

Да се надявам аз никога няма да спра.

Знам, че доброто в нас ще продължи да живее.

И злоба, и завист ще изчезнат от нашите сърца,

и вместо да страдат, хората ще се смеят и пеят.

Името говори многозначително. Ще ства въпрос за гъзове, тоалетни чинии и още нещо.

Та значи отивам да си купя биричка онзи ден от магазина на метълите, който е най-близкия магазин за бира до нас и случайно дочувам следния разговор:

- „Имате ли тоалетна хартия?“

- „Да имаме.“

- „Каква имате?

- „Ами имаме много видове! Какво имате в предвид!?“ (Метълката-продавачка-собственичка видимо се изнерви).

- „Ами искам ароматизирана.“

Това направо ме обърква и едвам не изтървам прзните бутилки. Вярно, че съм малко старомоден и закостенял, но чак пък толкова не очаквах. Те, хората са измислили ароматизираната тоалетна хартия, а аз през цялото това време съм дремал някъде и съм пропуснал този революционен акт на човешкия гений, тази нова крачка напред в нашето развитие. Появи се нови вид на земята Homo Toalеtnicus Aromatiziranus. Ъъъъъъ.

Велик е човешкия гъз. Велик. Велик. Велик.

На кой, О Боже, му е притрябвала ароматизирана тоалетна хартия. Забравихме ли нарязаните вестници на село в тоалетните извън къщите?  Не че трябва да се върнем към тях, но нашите гъзове едва ли усещат приятния ванилов аромат, когато ги бършем. Или може би нежната миризма на тоалетна хартия „Chanel 5″ така дразни възприятията на задните ни части, че те сладко попръцват от върховна наслада. Моля ви се господа владетели на идустрията тоалетна хартия, пощадете гъза ми от различните аромати. На него му е достатъчно и малко хигиена, за да се чувства добре.

Не бих се учудил ако в скоро време пуснат на пазара и ароматизирани клечки за уши (извинявам се ако такива вече има).

Абе няма какво да се лъжем. Европейци сме си отвсякъде.

Madonna най-накрая се престраши да посети страната НАЙ. Евала й за това решение.  Не знам точно как се е стигнало до там, но това е факт, a дано стане и реалност. Пожелавам го от все сърце на всички нейни фенове.

Всичко е прекрасно, но и двете страни нещо ми изглеждат малко превъзбудени и пренавити.

Не знам какво Madonna знае за България, но явно се бърка. Може би си мисли, че ние сме страна членка на Г 7 или може би в определението „Швейцария на Балканите“ се крие причината за това недоразумение. Защото по никакъв начин не мога да си обясня цената на билетите, която е между 100 и 300 лева. Ако все още има някой, който си мисли, че стандарта ни не е европейски, то той жестоко се лъже. Знам че Madonna е сред най-скъпо платените артисти, но все пак можеше да има някакво съобразяване с нашето положение. А пък и надали тези няколко хиляди евра в повече ще променят значително състоянието на банковата й сметка. Просто повече хора биха си позволили да посетят концерта и да изразят почитта си към нейния талант, който е неуспорим.

В същото време родните фенове полудяха. Някаква невидима сила се отприщи в тях и те се юрнаха на тълпи към гишетата. Спасителят, в лицето на Madonna идва и поне за една вечер ще ни накара да се почувстваме като хората в по-уредените страни. Вечер на шоу, светлини, блясък, еуфория, тръпка и душевна наслада.

Да, но след това кервана ще си тръгне и ние ще си останем с родните Диви от попфолка, и билетите ще са си пак евтини, и уискито ще си е менте и купона ще си е по нашенски. И феновете на това „другото“ шоу със скъпите билети пак ще изчезнат. Ще отидат да чакат следващия Идол, за да могат да изразходят отново насъбралата се вътре в тях жизнена енергия.

Ако и по време на така наречените протести хората бяха с такова настроение и същата ангажираност, може би крайният резултат от тях щеше да е по-различен.

А дано, ама надали.

Спокойно. Спасителят идва!

* Това бе написано на фланалката на Axl Rose по време на концерта в памет на Freddy Mercury.