Жули, жули, та се не трае. Ех, че жули тази коприва. И колкото по-стара, толкова повече жули. Е да, но старата коприва, за да стане такава, все някога е била млада и нежна копривка. Та именно за нея става въпрос.
Слънцето напича и сгрява тялото и душата. Не по зимно му, а някак си по-различно, по-топло и разтапящо. Птичките пеят брачните си песни. Във въздуха се носят паяжини и дребни мушици. Реки и потоци ромолят и допълват звуковия фон на ранна пролет. И ето че в близост до тези живителни артерии се подават първите връхчета на младата коприва. Няма търпение тя. Цяла зима се е крила и чакала този момент, и сега бърза да се покаже, за да бъде целуната от голямото пролетно слънце. Наситено зелена, с червеникаво стебълце, тя се измъква изпод ланските, кафяви листа и шумки и оповестява на целия свят, че е време за промяна.
И аз я чакам с нетърпение всяка година. Чакам я, защото знам, че покаже ли се, живота започва отново. Знам също, че и тя ме чака. Чака ме, за да я набера и отнеса в къщи и влее сили в тялото ми, което след изтощителната зима копнее за жизнени сокове и природна сила. Не губя време. Бързо я превъплащавам в супа с ориз, застройка от яйце и сирене. Гореща и пареща. Всяка една лъжица носи енергия и освежва духа. Нямам търпение за следващата доза, било то с ориз, яхния или каша. Искам я, а тя е там и чака. Не трябва да изпускам момента, защото набрала сила, копривата ще израсте и порасне и тогава единствено ще ме жули и сърби, и само спомена за невероятния й вкус ще стои в съзнанието ми. Не чакайте и вие. Сега е сезона на копривата. Отдайте му се!
Скорошни коментари