Събра се материал и за още малко пътепис. Надявам се, че ще е актуално.

Всичко започна с един невероятен залез от село Хаджидимово, община Гоце Делчев. Денят завършва, а аз стоя и си мисля за смисъла на началото. Умно, но не достатъчно.

На другия ден трябва да поемем към Велико Търново, но все пак имаме малко време, за да видим откъде идва тютюно. Ето убедете се. Някой май ще го боли кръста, за да може други да пушат.

Работниците излизат от миналото, за да ми напомнят, че е имало и друго време, което уви, ние сме забравили и заменили за китайски ментета на Версаче, Долче и Габана и други световни марки.

Еми така си е. Нищо не идва от нищото.

Оказва се, че вместо в Търново ще отседнем в Арбанаси, където единственото, което успявам да снимам е един наперен паун. Вярно, че мъжките са по-цветни от женските. Човекът естествено е на обратния принцип, но това ми допада.

От там набързо обръщаме и поемаме в посока към Српско. На границата имам малък проблем с документите на колата, но все пак ни пускат. Международен екипаж сме. Ще да е жалко да ни спрат. Шофирам внимателно, защото колегата ми казва, че српските полицаи не се шегуват. Минаваме Ниш и навлизаме във вътрешността. Целта ни е високите хълмове на Капаоник, където се намират градините на местните малинари. Самите те живеят на такива места.

Оказват се много гостоприемни и малко превъзбудени от нашето посещение.

Ето ги и градините, пръснати като пилци по заобикалящите ни хълмове.

Хората си уважават местните автомобили и трактори, и дори и през 2009 не ги заменят за нови. Няма и защо. Старите кучета се държат на положение.

Естествено черпят ни с ракия, която в никакъв случай не е за подценяване. Обстановката е повече от архаична. Упоявам се от сливовицатата и мисълта ми отлита.

Някои ги хваща повече и стават влюбчиви. Няма лошо. Международните отношения трябва да се сгряват.

На връщане ми прави впечатление оградата, която определено съперничи на тези във Валдизер. Надморската височина е определяща.

Тръгвам обратно сам за България, като по пътя спирам за известната српска агешка чорба. За мое огромно удоволствие тя се сервира в отделна метална купа и аз мога да си сипвам колкото пожелая. Бирата също не е за изхвърляне. Абе добър завършек.

Следващата спирка е Добрич – житницата на България. От следващите снимки става ясно защо.

Последните два месеца не е валяло.

Продължавам към Рибарица. Жегата и пространството отстъпват място на планинския хлад и уединение. Имам нужда от това, както пъстървата има нужда  от студен и бистър поток.

Изкачвам се на Васильов връх и се наслаждавам на Балкана. Той все още крие своите тайни за мен. Това ме изпълва с оптимизъм.

По пътя срещам най-различни обитатели, които или ме гледат учудено

или се мъчат да покажат, че те са началниците

или стават оранжеви от вълнение

или просто си пасат

Аз мога единствено да ги запечатам и да ви ги покажа, за да не останат те там някъде из хард-диска, а да достигнат до тези, които ще им се порадват така, както аз им се радвам.

Ами това е.  Малко, но от сърце. Ще се радвам ако ви е харесало.