Изминаха девет месеца, през които за съжаление или не намирах време, или не исках да пиша в блога. Защо е така, аз не мога да дам отговор на този въпрос. Факт е, че малките гуги, които си отглеждаме станаха на девет месеца. Това, аз определям като много важен момент в техния, а и в ншия живот. Не знам защо, но свързвам цифрата 9 с някаква промяна. Така и те, от този ден нататък вече не са това, което бяха – малки и беззащитни бебета, а едни нови хора дошли на този свят и в тази страна. Това те ми го казаха без да могат да говорят, защото ние си говорим с очи. Това е най-лесния и най-сигурен начин за комуникиране. Гледаме се, мълчим и говорим. Наистина има много какво да си кажем, а и тепърва ще го правим непрекъснато. Надявам се никога да не спрем да общуваме, физически и духовно обвързани. Както с тях, така и с вас.

Пожелавам си да е така!

 

Българи-Юнаци!!!Оле Оле Оле!!!

Или май е по-добре да им кажем:

„Наздраве момчета! Какво пиете? Уиски с редбул!? Браво! Хайде пак наздраве!”

 И така  няколко пъти, па барем се освестят нашите балкански лъвове и смело се впуснат да танцуват по масите или по-скоро по-пейките на националния стадион. Поне и публиката да види някаква игра на терена, пък била и тя прост кючек. Е нема такова животно като съвременния български футболист. Не говоря за играчите от предните поколения, защото въпреки трудните и сложни години, те винаги съумяваха да бъдат наравно с елитните футболисти от западна Европа. Да не споменавам имена, защото вие си ги знаете. Те бяха обикновени момчета, но поне притежаваха качества, като воля, борбеност, спортсменство, талант и трудолюбие.

Съвременният български футболист е нещо много по-сложно сам по себе си. Той е всестранно и широко развита личност. Тренировките и мачовете са само една минимална част от неговите задължения. Дори те стоят по-назад в неговата дневна програма. На първо място той е манекен и плейбой и като такъв трябва да изглежда безупречно – с изрусена и гелосана прическа, с оскубани вежди, с обръснати крайници, обици, модерна татуировка и маникюр. Естествено той има за приятелка манекенка или фолк-прима, която разхожда в бе ем ве то си от от един фолк клуб в друг. Тежки са вечерите на професионалистите. Много тежки. Ама пък като има пари за харчене по заведенията, що да не ги харчат. Техни са си. Нищо че играта не върви и куца. Ще мине поредния мач и пак ще се черпим. Какво като има там някакви си милиони изтормозени душици, които се надяват на малката радост да видят една победа на доскорошните балкански лъвове. Дъното е стигнато и всички са на масата.

Наздраве момчета!

Отдавна не си бях купувал чипс. Но ето, че наскоро имах възможност да опитам този позабравен вкус. Бях на гости на едни приятели и те бяха купили чипс от известна марка. Няма да я споменавам, само ще кажа, че е на много известна фирма на световно ниво, която произвежда безалкохолни газирани напитки и още много „полезни“ храни. Та забележете какво открих на задната страна на опаковката:

Кой е този „гений“, който е измислил тази пирамида на храните не знам, както и защо на върха й стои именно негово здравословно светейшество – сладък и солен снакс. Той самотно се извисява там горе, застанал над  рибата, плодовете и зеленчуците, а в краката му лазят „крепостните“ пълнозърнести храни.

А сякаш, за да затвърди безспорният статут на снакса, като най-здравословна храна, вижте какво съдържа той:

Малка справка:

Мононатриев глутамат

Аспартам

Фенилаланин

Еми да ни е вкусно на всички. На фона на това съдържимо, съветите за здравословен начин на живот дадени под пирамидата на храните, са ми меко казано смешни. А като се има в предвид кой консумира най-много чипс (мисля децата), за какво здраво поколение си говорим.

За сетен път се убеждавам, че индустрията ще „спаси“ човека.

Жули, жули, та се не трае. Ех, че жули тази коприва. И колкото по-стара, толкова повече жули. Е да, но старата коприва, за да стане такава, все някога е била млада и нежна копривка. Та именно за нея става въпрос.

Слънцето напича и сгрява тялото и душата. Не по зимно му, а някак си по-различно, по-топло и разтапящо. Птичките пеят брачните си песни. Във въздуха се носят паяжини и дребни мушици. Реки и потоци ромолят  и допълват звуковия фон на ранна пролет. И ето че в близост до тези живителни артерии се подават първите връхчета на младата коприва. Няма търпение тя. Цяла зима се е крила и чакала този момент, и сега бърза да се покаже, за да бъде целуната от голямото пролетно слънце. Наситено зелена, с червеникаво стебълце, тя се измъква изпод ланските, кафяви листа и шумки и оповестява на целия свят, че е време за промяна.

И аз я чакам с нетърпение всяка година. Чакам  я, защото знам, че покаже ли се, живота започва отново. Знам също, че и тя ме чака. Чака ме, за да я набера и отнеса в къщи и влее сили в тялото ми, което  след  изтощителната зима копнее за жизнени сокове и природна сила. Не губя време. Бързо я превъплащавам в супа с ориз, застройка от яйце и сирене. Гореща и пареща. Всяка една лъжица носи енергия и освежва духа. Нямам търпение за следващата доза, било то с ориз, яхния или каша. Искам я, а тя е там и чака. Не трябва да изпускам момента, защото набрала сила, копривата ще израсте и порасне и тогава единствено ще ме жули и  сърби, и само спомена за невероятния й вкус ще стои в съзнанието ми.  Не чакайте и вие. Сега е сезона на копривата. Отдайте му се!

Ето че и аз станах родител. Деветте месеца се изнизоха неусетно и на бял свят се появиха две нови човешки същества. Те все още са много малки и не знаят какво става, но вече са тук и никой не може да ги върне обратно, там на топло в майчината утроба.

Хората ме питат какво е да си баща. Ами какво е. Това са множество нови чувства и усещания. Първо идват притесненията. Притесняваш се дали всичко ще е наред, дали са добре, дали няма да има усложнения, дали ще сучат и още хиляди малки и големи притеснения, които нахлуват в главата ти без да има кой да ги спре. След това идва опиянението.  Вървиш си опиянен от мисълта за новия живот, който се е появил, макар и с малкото помощ от твоя страна. Опиянен си от алкохол и от пожелания и хиляди обяснения, които даваш на всеки един доближил се до теб. Опиянен си от първата среща с тях. В главата ти е замъглено и хубаво. Накрая идва чувството за отговорност и пожертвователност. Готов си на всичко за тях. Една дума, един жест, един разговор и ти се впускаш в новите си задължения на родител. Никой не може да те спре. Това е твоята мисия и тя ще е успешна. Това е началото да си родител. Конкретно на въпроса какво е да си баща, аз в кръга на шегата отговарям: „Ами, живота ми вече има смисъл!“. Живота на всеки един човек има смисъл, без значение дали е станал или ще става родител. В момента, в който си се появил на този свят, то твоя живот вече има смисъл. Въпросът е какъв смисъл ще намериш ти в самия свой живот.

Природата е заложила в нас да се стремим да намерим партньор и да имаме деца. Така се продължава вида. Но това далеч не е всичко. Всяко едно дете тябва да е плод на любов и желание. Ако ги няма тези два фактора, то се губи хармонията и децата страдат.

Веднъж родител, цял живот родител. Много по-важно е след, като дариш живот, да възпиташ своите деца.  Това е твоята орис. Да направиш от малкото, объркано и търсещо твоята закрила същество, здрав и мислещ човек, носител на вечните вселенски добродетели. Трудно е, в предвид времето и средата, в която живеем, но в никакъв случай не е невъзможно.  Важното е да го искаме и да се трудим.

Много хора ми казват: „Сега не знаеш какво те чака. Сега ще ти се стъжни. Нямаш си представа в какво се забърка…“ и така нататък, и така нататък. Аз си мисля. Та какво толкова е станало. Това е най-естественото нещо на света. Какво искат да ми кажат тези хора. Сигурно не е лесно, но трудностите, умората, недоспиването и всички тези съпътстващи  отглеждането на децата ти моменти, са само една хилядна част от цялото преживяване ако ги сравним с радостта, удоволетвореността и всички положителни емоции, което носи то. Да изхвърлим егоизма от себе си и да дадем всичко най-добро и истинско на нашите деца. Обичам ви!

Разхождам се в парка. Наоколо е тихо и зимно. Няма нито един човек, което е странно, защото по принцип по това време е пълно с майки с колички, пенсионери и ученици. Усещам колко е хубаво да няма хора. Само катеричките скачат по дърветата, освободени и успокоени от човешката липса. Парка е хубав. Има беседки, игрушки, странни бетонни канали, тенис маси и много други орнаменти. Вниманието ми привличат самотните стълбове на парковото осветление. Осветителните тела отдавна са изчезнали, изпочупени от ръцете на обикновения български гражданин.

Скоро минавам и покрай бетонно кошче, което е обърнато.

До него на един стълб стои табела, чрез която някой „луд“ в отчаян опит е отправил призив към хората да събират и изхвърлят боклуците си в кошчето. Табелата сигурно е пречела твърде много така разположена два метра и половина над земята и закрепена на стълба, защото е счупена. Да не споменавам осветителното тяло.

Продължавам разходката си. Минавам покрай няколко тенис маси. Не метални, а истински. Едната е разцепена по средата, а от единия и край е отчупено парче. До тях са разположени поломени пейки. Каква вина имат те. Може би просто самото им присъствие в парка е възбудило агресията на разрушителя.

Всичко това ме кара да се замисля. Ситуацията в парка е просто малка извадка на това, какво се случва в милата ни родина. За мен няма съмнение, че желанието да се руши, да се чупи е дълбоко заложено в нашия нрав. То е патология и няма как да бъде скрито. Поколение след поколение този ген се предава и доразвива, мутира и модифицира. Защо е нужно това, за мен  остава загадка. Бил съм в различни страни по света. Почти никъде не съм видял такова нещо. Хората като направят нещо го пазят, радват му се и уважават труда на човека, който го е сътворил. У нас е точно обратното. Аха, аха някой е направил или сътворил нещо и веднага се намират една дузина „човеци“, които изпитват неистово желание да го разрушат, да го унищожат, да го порутят. Паметници, беседки, надгробни плочи, заводи, стопанства и.т.н. Нищо не е пощадено. Как тогава искаме България да стане една хубава и добра страна за живеене. Това не може да стане с разруха, но явно ние се мъчим имено по този начин. Каузата мисля е обречена, но нека не съм лош пророк.

Бих искал да призова хората да пазят това, което другите правят за тях или за общото благо!

Като едно съвременно развито общество и ние вече с охота похапваме т.нар бърза храна (fast food) и явно доста я харесваме, защото ресторантите от този тип никнат като гъби. Не мисля да споменавам имената на най-известните вериги, понеже те си имат достатъчно реклама. Лично аз не посещавам подобни заведения и не ги препоръчвам, но кой съм аз, че да променям света. Всеки сам да решава за себе си. Единственото, което ме ядосва, е че със своите стратегии и подход те привличат вниманието и интереса на най-беззащитните потребители, а именно децата. Лъскави и шарени, постоянно промоциращи модерните за момента пластмасови играчки-герои, допъплили от Китай, те са магнит за малчуганите, които дърпат родителите си за ръката и напират да влязат в това тъй интересно за тях място. Жесток маркетинг и жестока храна. Въобще и не искам да правя коментар на качеството й, защото това е известно на всички. По-скоро искам да припомня как изглеждат старите и вкусни манджи на нашите баби, които за жалост вече не са толкова атрактивни и популярни. Та вижте за какво става въпрос.

Снимките са от традиционния фестивал в село Черни Вит през Август. Разбира се има още хиляди рецепти, тъй като всеки един край на нашата страна все още пази част от своите традиции и обичаи. Лошото е, че след време има възможност да ги гледаме само на картинка, докато дъвчем поредния дюнер или хамбургер. Нека се замислим и ако искаме да помогнем да запазим това богатство. Все пак човек е това, което яде.

Добър апетит!

Изпратихме 2010 година. За първи път това стана спокойно и някак си без превъзбуда и емоция. Направо като големи хора. Софийският апартамент ни бе събрал уютно, предразполагащ към нежна меланхолия, която музиката от малкия транзистор правеше още по-приятна. Зелено и червено от празничната покривка, жълто и кафяво от баницата и новогодишния хляб, оранжево и тъмно синьо от сушените кайсии и сливи създаваха цветния фон, който се разтапяше от меката светлина на свещите.

2011 дойде съвсем неусетно, но все пак не незабелязано заради гърмежите, които се носеха навсякъде из града. Казахме си наздраве, целунахме се и проверихме късметите си от баницата. Някой го чака едно ново начало, друг ще пътува по света, трети да се готви за един успешен край. Всичко е ясно и също така крайно неизвестно.

За моето семейство 2011 предвижда да бъде много интересна. След 31 години на този свят ни предстои нещо ново и неизпитвано до този момент. Да станем родители. Притеснявам се и същевременно съм изпълнен с радост и гордост. Дали ще бъдем добри майка и баща, дали децата ни ще станат наши най-добри приятели, дали ще отлетят след време или ще са близо до нас? Все въпроси, на които само времето може да даде отговор. Единственото което ние може да направим е да ги учим и възпитаваме на добрите човешки ценности, да ги обичаме, да сме справедливи и да ги направим мислещи хора.

2011 ще е интересна и уникална сама по себе си. Това е годината на новите ни надежди!!!

Насам народеееее! Заповядайте на крехкото зеле!

То с нетърпение чака да бъде уютно настанено в малките, средни и възголеми бидони, бъчонки, каци и качета. Баш сега е момента да изберете подходящите за вашия бидонов свят зелчици; да ги почистите и нежно нагласите, така че да няма излишно празно пространство, за да могат те да си общуват и обменят информация посредством заобикалящaта ги зелева кръв т.е сок. Извадете тефтерите с тайни рецепти за зелев серум, звънете на бащи, майки, дядовци и всевъзможни роднини, които поназнайват предавани от древността чалъми за приготвяне на киселото зелце. Не пестете материали за този бъдещ незаменим консуматив през дългите зимни нощи и утрини. Погрижете се за него сега, за да ви се отплати многократно той в последствие.

Киселото зеле изисква грижи. Вие трябва да бдите над него, като майка орлица. Трябва да го претаквате редовно и овреме. Нека това не ви изглежда като задължение, а по-скоро като свещен езически ритуал, който ще ви даде духовен мир и спокойствие. Приемете миризмата му като лек за умореното ви след работа съзнание. Обичайте го и му говорете!

Накрая се пригответе за тържествения миг на първата дегустация. Подберете най-доброто питие, подредете празнично масата, облечете си хубави дрехи и с тавата пристъпете към зелевата крепост. Махнете капака и оставете аромата да подразни носа ви. Ако усещате този тъй типичен тръпчиво-кисело и свеж мирис, значи сте били добри стопани и сте успели.

Нека от тук нататък въображението ви води. Творете фантазии със зехтин и червен пипер, сръчно завивайте сърмите, не забравяйте боба и сланината, ребърцата и свинските кожички.  Оставете течният елексир да влее трезви мисли сутрин в главата ви.

Помнете че киселото зеле ще ви носи много радост, здраве, добро настроение и усещане за живот!

Сега е сезона!!!

Ето че настъпи време и моят автомобил да премине задължителния технически преглед. Наистина неприятен момент за дост шофьори, защото току виж нещо изскочило и пак проблеми, и пак разкарване, и пак нерви. Но няма начин. Органите на КАТ са там на пътя и дебнат. Та да не се откланям.

Бях си набелязал едно място в близост до нас, където предлагаха тази услуга и една сутрин ето ме там.

Пристъпих към помещението, където до канала беше будката на проверяващите. Вътре стоеше възрастен господин. Приближих се и той като ме видя попита рязко:

- Какво искаш младеж!?

- Ами идвам за технически преглед.

Чичката ме огледа изпитателно през очилата си, хвърли един поглед навън и отново последва въпрос:

- Носиш ли всички документи – голям талон, гражданска?

- Да, да. Всичко съм взел. Ето тук са.

- Добре, дай ги. Паркирай пред халето. Хич няма да те гледаме. Отиди само да платиш в Автомивката (отсреща имаше автомивка) и ме чакай в колата.

Учудих се. Как така няма да ме гледа. Нали за това е годишния технически преглед. Аз знаех, че колата е в изправност, но все пак това можеше да бъде някой с неизправни спирачки, фарове или там каквото и да е, което да доведе до инцидент.

Взех да мисля за тези неща, но не ми се влизаше в спор с този кадър, а и имах работа, затова си казах: Давай да плащам и да се махам. Отидох в автомивката и обясних на касиера, че трябва да платя за технически преглед.

- Трийсе лева.

Подадох му парите. Той ги взе и прибра. Аз стоях и чаках.

- Какво има? – попита той.

- Ами чакам за касова бележка.

- Ако искаш касова бележка ще трябва да ти сложа и ДДС.

- Ами искам, да.

Доплатих му разликата, а той чукна на апарата и ми даде някаква бележка.

Излязох и отидох в колата да чакам „инспектора“. След малко той се появи. Подаде ми документите и каза:

- Голяма услуга ти направихме момче, да знаеш! Така сега ако прецениш може и за нас нещо!

Стоях като гръмнат. Били ми направили голяма услуга. Първо не прегледаха колата, а сега и услуга. Та и за почерпка искаше този „почерпковец“. Аз продължих да си прибирам документите, а той стоеше изправен до вратата на колата и мълчеше. Прибрах си документите и му казах:

- Какво? Има ли нещо друго?

Той ме погледна и със злоба процеди през зъбите си:

- Не! Няма!

Стартирах колата и си тръгнах.

Та това е да ти направт услуга. Ама старите кадри си знаят колко струват ако и нищо да не свършат.