Бяла Януарска сутрин.
Портокали, орехи, ошав.
На прозорецa рисунка.
Замръзнал шипков храст.

Деца, шейни и радост.
Шарено кълбо.
Пързалка, като огледало.
Снежният човек е гост.

Момчета и момичета. И смях.
Висулки ледени,
като кинжали.
Небе от снежен прах.

Позволявам си да напиша и аз нещо по темата, защото малко или много е свързана с работата ми.

И така, сигурно много от вас са чували за естествения подбор и за това как гените свързани с успешното оцеляване на индивида се запаметяват в неговия геном и се предават в поколенията, като се запазват и развиват. Тези гени, които не са полезни, постепенно отпадат и изчезват там някъде в дългата верига. И така, докато не се появи нов вид, който решава, че това не е правилно. Нов вид, който си мисли, че може да излъже майка си, така както едно малко дете се опитва да излъже своята майка, когато е направило беля. И ето на вижте човека ще излъже природата, която го е създала и ще реши проблема със световния недостиг на храна, като се намеси там, докъдето е стигнало неговото най-висше познание – гените. А дали това е достатъчно? Това ли е края на познанието? Колко компетентни сме ние хората на това ниво?

О да, човекът е велик! Той вече управлява съдбата си и единствено благодарение на неговите спосбности е възможно оцеляването му. Науката и технологията са надминали тази, която ги е създала и са готови да демонстрират това на целия  свят. Разумните трябва да се съгласят. Всички останали нямат думата. Те са невежи.

Мъчно ми става, когато слушам по телевизията как управляващите обесняват проблема. Мъчно ми става, като си помисля как те продават изстрадалата ни природа за шепа зелени пари. Мъчно ми става, като се замисля до каква степен ние сме се забатачили в безумното ни ежедневие и се оставяме да ни манипулират шепа продажни чиновници. На всеки един човек с малко познания е ясно чии интереси се крият зад ГМО културите. Надявам се, че на всеки един, що годе малко интелигентен човек, е ясно как десетина пихтиести мозъци, смачкани от пачките долари набутани в устите им, са на път да нанесат необратими последици на нашата прекрасна природа. И ако на някой все още не му е станало ясно, нека да знае:

„ГОЛЕМИТЕ КОРПОРАТИВНИ ПАРИ ИСКАТ ВИЕ ДА СТЕ ЗАВИСИМИ И ДА НЯМАТЕ ПРАВО НА ИЗБОР!!!“

Знам, че този пост едва ли ще промени нещата и че за съжаление вече сме тръгнали по наклонената плоскост, и набраната мъртва инерция ще ни понесе към безумния водовъртеж на ГМО бъдещето, но все пак нека не забравяме:

НИТО ЕДНО СЪЗДАНИЕ НА ЗЕМЯТА НЕ Е ПО-СИЛНО ОТ ПРИРОДАТА (БОГ) И ЕДИНСТВЕНО ТЯ  (ТОЙ) РАЗПОЛАГА С НАС!

Какво му трябва на човек?

Да е здрав и да му е леко на сърцето!

Това е стара и мъдра приказка, която вече не е особено актуална. В днешно време здравето и душевното спокойствие далеч не стигат на модерния хуманоид. Той ги притежава в огромни количества и дози, и затова търси нещо повече; нещо, което другите имат, а той не; нещо, което бляскаво го примамва от витрините и хилядите интернет магазини. И той го иска. Иска нова, по-модерна самобръсначка с шест ножчета; иска кухненски робот с 24 приставки за по-добро храносмилане, защото почти не дъвчи; иска нови обувки, въпреки че има такива, които не носи; иска лаптоп, телевизори, венецианска мебел, порцеланови сервизи, коли, списания, аксесоари, мобилни телефони…Ако трябва да продължавам така, поста ще стане безкраен, защото безкрайно е човешкото желание да притежава някакви предмети.

И Аз искам. Абсолютно прави сте да кажете: Ами ти не искаш ли!? Искам разбира се! И аз съм човек. И аз имам нужда от определени неща, но като че ли искам малко повече пространство около мен, незапълнено от прашясали торби и картонени кутии. Искам като отворя вратата на гардероба да не се чудя къде да оставя поредната вещ, а просто да му се радвам така, полупразен. Ех, мечти, мечти!

Трудно е. Много е трудно да озаптиш тази част от и без това не много функционалния ни мозък, която контролира усещането и желанието за притежание. Тя е по-силна от всички останали чувства. По-силна от добротата, честността, себеотдаването, саможертвата. В днешно време тя безсърдечно контролира тези добродетели, като ги е запратила в най-тъмната и недостижима гънка. Там, където те са се свили и скрили.

Трудно е, когато 99% от визуалните и слухови възприятия около теб целят да те накарат да консумираш и да притежавш нещо; които ти показват доволни и фалшиво усмихнати хора, и възбуждат твоята вещомания. Да, това е легална дрога и ние сме пристрастени. Ние сме болни хора, които ежедневно отиваме при своите дилъри разположени в лъскаво осветени и ароматизирани магазини, за да вземем поредната доза и се успокоим.  И утре пак.

Къде отидоха здравето и спокойствието на душата. Май сме ги загубили или по-скоро заменили за скъпоценните ни вещи, които стоят забравени по тавани и мазета. И ни е тягосно, и нещо ни задушава. А уж имаме всичко.

Така като се замисля, на мен не ми трябват много неща. Малко чист въздух. Малко бистра вода. Една разходка. Една свещ за светлина. Една книга.

(Как тогава ще поддържам блога!?)

А на вас г-н Вещоманов?

Ето го и последния пост преди 2010 година. Наистина съвсем малко остана преди да изпратим и тази 2009 година. Как звучи само – Две Хиляди и Девета. Някога, когато бях дете си представях какво ще бъде през две хиляди и някоя си година и как ще съм на едиколко си години и всичко изглеждаше толкова, толкова далеч, че почти недостижимо. Оказа се, че е достижимо. Жалко!

Спи ми се много, а утре ще ставам рано, но там където отивам няма да имам възможност да го напиша, затова го правя сега.

За мен 2009 бе една хубава година. Започна един вид безинтересно и бавно, и така някак си неусетно набра скорост, и току виж, сред забързаните делници и кратките празници, се изниза. Отново помъдрях и натрупах познания. Отново се смях и бях тъжен. Отново главата ме болеше сутрин и ми минаваше вечер. Отново бях с вас и се мъчих да привлека вниманието ви. И така нататък. И така нататък. Всичко се повтаря по един неповторим начин.

Искам да благодаря на всички, които споделиха времето си с мен; които ме разбират, без да ме оценяват и които ме оценяват, без да ме разбират; които ми разкриха нови, непознати за мен детайли и фрагменти; които ме приеха открито и безрезервно. Надявам се да продължим така и за напред.

Пожелавам на всички добри хора (те знаят кои са) една прекрасна 2010г!

До Скоро!

За малко настроение…

ПРИРОДАТА винаги е будила в мен възхищение и възторг. Нищо друго не е в състояние така да ме успокои и зареди, както времето прекарано сред нейните творения. Това, което съм се помъчил да запечатам е твърде скромно, но за мен предостатъчно. Прекланям се пред нея. Не мисля, че има нужда от добавянето на каквито и да е било ефекти към една снимка, която разкрива едно природно чудо. Надявам се да ви хареса.  Напомям ви, че този пост непрекъснато ще се обновява, както и останалите от категория Фото.

Райското Пръскало, Стара Планина

Каменни Кули, Карлуково

Пейзаж от Пирин при с.Мусомище

Рила при с.Говедарци

Язовир Огняново

Стара Планина в близост до Карлово

Странджа при с.Кости

Странджа при с.Кости

Река Велека при с.Кости

Централна Турция

Рила видяна от Витоша

Джендема, Стара Планина

Връх Васильов, Стара Планина

Пролет в с.Черни Вит

Река Луда Камчия до с.Везенково

Нос Калиакра

Море, Созопол

Средна Гора през зимата

Стара Планина над с.Лъкатник

Залез при р.Луда Камчия

Залез в близост до Петрова Нива

Залез над Пирин видян от гр.Хаджидимово

Залез край с.Кости

Над х.Равно Боре, Родопи

Люлин планина

Честито на всички, които четат БЛОГАТ! Честито и на мен! Благодаря!

Ето, че продължаваме напред след една, знам непростима пауза, но пък се надявам това да не се повтори. Ако пък се повтори, то се извинявам предварително.

Нямам право да се оправдавам, защото първо нямам право и второ нямам оправдание. За пред мене си имам, но то не е достатъчно. Мина известно време, през което не съм писал. Не че няма интересни теми. Даже мисля, че има повече от достатъчно, но за жалост са мрачни и търпят критика. А аз си мисля да огранича критичните теми и да се отдам на положителните. Много ми е трудно, но както напоследък много хора вярват, че  най-мощната сила на света е вярата, така и аз вярвам, че това е възможно. Затова и продължавам.

Искам да честитя и на всички мои приятели, с които завършихме курса за спасение на природата. Честито и благодаря за вашата подкрепа. След всичко преживяно нека да не си мислим, че пак сме излъгани, защото все пак вярваме. В какво вярваме и аз не знам, но поне се опитвам да си представя. Вярваме в българското начало или пък в българския край. Не ни се иска да вярваме, но вече знаем, че е така. По-добре да вярваме. И така честито и успех!

Искам също така да честитя идващите празници на всички, понеже няма да има друг пост с такова съдържание и да ви пожелая да мислите преди да говорите, и да говорите истината. Когато трябва да действате, не мислете много. Когато трябва да мълчите, не говорете. Когато трябва да кажете нещо, не пишете sms-и. То май не стана пожелание ами препоръки, та нека тогава бъде едно препоръчително пожелание.

Ами това е! Честито и до скоро!

Знам, че се повтарям, но БГ Бай Мангал пак уби рибата. Този път с нов рекорд в книгата на Гинес. Циганка стана майка на 11 години. Не се пули българино, ами взимай пример. Докато БГ-мамите се радват на първа рожба често над 30, то рома-мамите и без форум си раждат. Раждат и окото им не мига. Къф Форум, кви пет леааа бе бате. Бате дай някоя стотинка за форума, бе! Та така. След новината, директорът на училището, където младата майка е учила, освен задължителните учебници за 6-ти клас и подарил и химикал с многократен тест за бременност. Айде стига де. Тя едва ли е ходила на училище. Тази чест се пада на 19-десет годишния й съпруг. Вярно, че осем години не са сериозна разлика за една сериозна връзкка, но пък той поне вече е навлязъл сериозно в живота. Представям си как двамата, тя на 44, той на 52 държат в ръце първите си пра-пра-пра-пра-пра….и така нататък внучета. С извинение, ама тези хора ще вземат да се изравнят с бактериите по време за репродуциране. Е тва е грубо ама и тяхното си е грубо. Тук не е тропика все пак. Хубаво наистина децата да имат млади родители, ама пък сега като се замисля те може и заедно да учат в университета. Даже и детето да завърши преди майка си. Телето преди кравата. Да бе, да!!

Ако питате мен това си е чисто педофилство, но да не издребняваме.

Чудя се дали пък следващата ромска майка няма да подобри световния рекорд на това момиче.

Хората тренират, така че в стила на олимпийския дух или като един спортен коментатор ще кажа: “ Нищо не е Невъзможно!!!“

Ето вече тридесет години живея в България, но ако някой си мисли, че всичко ми е ясно и стандартно, много се лъже. Нашата мила родина никога няма да спре да ме изненадва. Не знам коя точно е причината нещата тук да се случват по този начин  – дали е географското разпложение, дали е съдбата на страната ни, дали сме ние хората или просто защото Господ е Българин. Фактите са налице.

Та стоя и се чудя дали има друга държава по света, където било то на лотария или тото се падат едни и същи числа в два поредни тиража. Ако има математици те биха помогнали, като изчислят вероятността това да се случи. Предполагам, че би се получило доста голямо число. Но не, няма невъзможни неща. Хората получиха своя втори тото шанс. Ми да. Ако не от първия път, то от втория. Какво да си мисля. Вече започвам да се съмнявам и в ТОТО-то. Една от последните утехи на обикновените хора, които всяка седмица, след като пуснат своите комбинации, се прибират в къщи и чакат да стане чудото и да забогатеят. Намирисва ми на манипулация и тук. Но как е възможно. Нали има комисия с председател. Нали има едни топчета, които се въртят и на съвсем произволен принцип се джуркат и образуват комбинациите от цифри. Да ама не. Явно този път нещо в системата се обърка и маймунския гъз лъсна.Грешката е вярна. Иначе ни вервайте.

Смешно ми стана, когато попитаха директора на БСТ (Български Спортен Тотализатор) дали може да потвърди, че това не е нагласено и той съвсем уверено каза, че това е абсолютно нормално и ето на виждате ли, те помагат на хората да печелят повече. Смях в залата. Господин директор и уважаема комисия, благодаря ви за вашите усилия да направите гражданите по-богати. Сигурно всяка вечер заспивате щастливи, от това което сте направили през деня за бедните хорица.

Аз лично не вярвам, че това е случайно, както не вярвам, че и Гагарин е отвлечен от извънземни. Просто вече не вярвам на нищо, което се опитват да ни поднесат добронамерените директори на държавните институции, били те Спорт Тото, Топлофикация, ДАНС, Съд, Митници и тем подобни. А Вие?

Фотографията е нещо много модерно напоследък. Но така като се замисля, тя винаги е била след изобретяване на фотоапарата. Сега просто не е като едно време, да проявяваш, да изкарваш снимки, да имаш тъмна стаичка. Сега всеки си има по едно цифрово апаратче и щрака ли, щрака. И аз не правя изключение. Щракам ли,щракам. И тъй като отказах на Ф…..ка да му подарявам моите „невероятни“ творби, започвам да си ги публикувам туканка. Само да спомена, че не са обработвни с никакви програми и прочие.

Триединство

Фунийки

Букет

Сиви Сънища

Нощна Магистрала

Натюрморт с Боб и Чушки

Размазване

Петолиние

Родопски Корал

Живот Върху Дънер

Дървесни Пепруди

Триединство II

Синята Джамия

Витоша

Там Някъде

Мравката

Планински Рози

Влакът Прозорец

Наблюдавам Те

Натрапник

По пътя

В шумата

Феерия

Ракия и Дърво

И ето, че най-накрая ми се очертаха три дни отпуск, които реших да комбинирам със събота и неделя и да предприема така дългоочакваното посещение на северното ни Черноморие. Бях се уговорил с приятели да отидем първоначално на Тюленово, а след уговорена среща там с други къмпинг ентусиасти, да палаткуваме на някой плаж.

И така вторник следобяд поехме по маршрута София – Айтос – Варна – Тюленово. Искам да уточня, че това не е най-карткия път, а просто така се получи, за което съм много радостен. Пътят премина във весели разговори, мълчане, спиране на бензиностанции, пиене на бира, ядене на следолед, джанки и сумати други дейности. Малката Yaris се оказа дядовата ръкавичка, но се представи прекрасно и след 9 часа ни паркира в Тюленово. Естествено пристигаме по-тъмно. По първоначални планове ще прекараме вечерта във вилата на една приятелка. Посрещат ни баща й и брат й, повече от сърдечно. Не се бавим и бързо оформяме лятното меню.

Мале, мале. Повечето от храните, в това число и ракията са домашно производство. Отпиваме по глътка и алкохола постепенно отнема умората натрупана от дългия път, като леко и приятно ни замайва. Времето минава неусетно и към 2.00 след полунощ решаваме да се оттеглим, за да починат и телата ни.

Сънят е дълбок и непрекъснат. Събуждам се към 9.00 напълно отпочинал и свеж. Излизам навън, за да видя това което вечерта бе скрила от очите ми. Оказва се, че вилата е в края на селото. Наоколо почти няма други съседи, а само равно поле. Качвам се на втория етаж на беседката и запечатвам няколко кадъра.

Ето я и самата вила. На кой луд му трябват бетон и стомана. Може много по-леко и естетически издържано човек да задоволи нуждите си, без да се лишава от комфорт и функционалност.

Закусваме плодове и палачинки, и беж към плажа т.е скалите, които са на 200 метра от нас. Ето и едно от малкото места, където спокойно и безопасно може да се слезе до морето.

Може би затова е и доста полазено.

Това естествено не ни попречи да се насладим на обстановката, водата и слънцето.

След плажа решаваме да се поразходим из селото. Вървим покрай брега, където се откриват най-различни гледки.

Отвесни скални брегове.

Каменни мостове.

Фарът на Шабла.

Нефтена сонда.

Очакващи ноща рибари.

А ето и един новопостроен замък.

След разходката се отправяме да се подкрепим в заведението на Бай Пешо, което се намира в близост до фара на Шабла. Обстановката е твърде характерна, изпълнена с мирис на водорасли и ненаселена. В морето се врязва полуразрошен тръбопровод или нещо подобно.

Влизаме в заведението и разтваряме менюто. Всичко идва от морето, което пък е моят идеал за заведение. Поръчват се хайвер, рибени чорби, попчета, сафриди, мастика, айрян и бира. Който може си го може. Ние си го можем. Ето и меню за любопитните.

От масата се вижда този прозорец към морето.

Напълно задоволени и заситени, напускаме малкото ресторантче с надеждата пак да се върнем тук някой ден. Пазаруваме набързо в Шабла – храна, напитки, рибарски пособия и се връщаме в Тюленово. Там вече ни чакат останалите къмпингари и групата се заформя. Вечерта хапваме, пийваме. Някои отиват на нощен риболов.

и хващата един тлъст сафрид. Тлъст, ама един. Един, ама тлъст.

Става време за лягане и героите се покриват, кой в палатка, кой на пода, кой върху легло. И така дочакваме утрото. Сутринта ставаме, закусваме и докато чакаме другите да се оправят, отиваме за едно топване в морето.

По пътя ми хрумва идея с цистерна.

Е крайно време е да се охладим. Морето не е до колене и някои са окомплктовани със спасителни приспособления и се опитват да ми обяснят откъде изгрява слънцето. Естествено слушам внимателно, защото това ми е интересно.

След краткия плаж групата се организира и поема смело към следващата цел, а имено към Крапец. Пътьом отново минаваме през Шабла за провизии. Вниманието ми привлича едно пано.

Стига ни толкова. Ето че пристигаме на дългата няколко километра плажна ивица и разпъваме катуна.

След това се отправяме за следобеден плаж и разходка. Плажът е достатъчно дълъг, за да изглежда пуст.

Всеки се забавлява, както намира за добре.

Едни говорят за политика.

Други се заравят спасително в пясъка.

Трети си говорят с морската пяна.

Една доста голяма част си търсят късмета, но дали го намират си остава загадка.

Денят завършва. Вечерта е време за огън, лека маса, музика, танци и забава. Изкарваме си страхотно и си лягаме по палаткаджикс. На другия ден поемаме бавно към Бургас, като пътьом се отбиваме за кратко в Камен Бряг. На мен ми изглежда, като че ли по-усойно в сравнение с Тюленово.

Палатки има досами брега.

Скалите и тук са впечатляващи.

А погледнато надолу си е доста страшно.

На брега е запален и вечният огън. Дали в памет на загиналите на скалите младежи или просто така, не знам.

Спираме и на известната Мидена Ферма, превърнала се в мащабна туристическо-консуматорска дестинация. Впечатление правят огромния брой змии, които обитават морето около заведението.

Хапваме по супа и се отправяме към Ачкомобила (колата). Ето го и него в действие.

С лека носталгия, към изминалите неусетно три дни, групата се разделя в Каварна. Табелата указва пътя ни.

За жалост нашата група е към Бургас, а от там в посока София. Сбогуваме се с този наистина прекрасен край на нашата малка България, като съм сигурен, че пак ще се върнем там, ако не скоро то догодина, живот и здраве.