Знам, че се повтарям, но БГ Бай Мангал пак уби рибата. Този път с нов рекорд в книгата на Гинес. Циганка стана майка на 11 години. Не се пули българино, ами взимай пример. Докато БГ-мамите се радват на първа рожба често над 30, то рома-мамите и без форум си раждат. Раждат и окото им не мига. Къф Форум, кви пет леааа бе бате. Бате дай някоя стотинка за форума, бе! Та така. След новината, директорът на училището, където младата майка е учила, освен задължителните учебници за 6-ти клас и подарил и химикал с многократен тест за бременност. Айде стига де. Тя едва ли е ходила на училище. Тази чест се пада на 19-десет годишния й съпруг. Вярно, че осем години не са сериозна разлика за една сериозна връзкка, но пък той поне вече е навлязъл сериозно в живота. Представям си как двамата, тя на 44, той на 52 държат в ръце първите си пра-пра-пра-пра-пра….и така нататък внучета. С извинение, ама тези хора ще вземат да се изравнят с бактериите по време за репродуциране. Е тва е грубо ама и тяхното си е грубо. Тук не е тропика все пак. Хубаво наистина децата да имат млади родители, ама пък сега като се замисля те може и заедно да учат в университета. Даже и детето да завърши преди майка си. Телето преди кравата. Да бе, да!!

Ако питате мен това си е чисто педофилство, но да не издребняваме.

Чудя се дали пък следващата ромска майка няма да подобри световния рекорд на това момиче.

Хората тренират, така че в стила на олимпийския дух или като един спортен коментатор ще кажа: “ Нищо не е Невъзможно!!!“

Ето вече тридесет години живея в България, но ако някой си мисли, че всичко ми е ясно и стандартно, много се лъже. Нашата мила родина никога няма да спре да ме изненадва. Не знам коя точно е причината нещата тук да се случват по този начин  – дали е географското разпложение, дали е съдбата на страната ни, дали сме ние хората или просто защото Господ е Българин. Фактите са налице.

Та стоя и се чудя дали има друга държава по света, където било то на лотария или тото се падат едни и същи числа в два поредни тиража. Ако има математици те биха помогнали, като изчислят вероятността това да се случи. Предполагам, че би се получило доста голямо число. Но не, няма невъзможни неща. Хората получиха своя втори тото шанс. Ми да. Ако не от първия път, то от втория. Какво да си мисля. Вече започвам да се съмнявам и в ТОТО-то. Една от последните утехи на обикновените хора, които всяка седмица, след като пуснат своите комбинации, се прибират в къщи и чакат да стане чудото и да забогатеят. Намирисва ми на манипулация и тук. Но как е възможно. Нали има комисия с председател. Нали има едни топчета, които се въртят и на съвсем произволен принцип се джуркат и образуват комбинациите от цифри. Да ама не. Явно този път нещо в системата се обърка и маймунския гъз лъсна.Грешката е вярна. Иначе ни вервайте.

Смешно ми стана, когато попитаха директора на БСТ (Български Спортен Тотализатор) дали може да потвърди, че това не е нагласено и той съвсем уверено каза, че това е абсолютно нормално и ето на виждате ли, те помагат на хората да печелят повече. Смях в залата. Господин директор и уважаема комисия, благодаря ви за вашите усилия да направите гражданите по-богати. Сигурно всяка вечер заспивате щастливи, от това което сте направили през деня за бедните хорица.

Аз лично не вярвам, че това е случайно, както не вярвам, че и Гагарин е отвлечен от извънземни. Просто вече не вярвам на нищо, което се опитват да ни поднесат добронамерените директори на държавните институции, били те Спорт Тото, Топлофикация, ДАНС, Съд, Митници и тем подобни. А Вие?

Фотографията е нещо много модерно напоследък. Но така като се замисля, тя винаги е била след изобретяване на фотоапарата. Сега просто не е като едно време, да проявяваш, да изкарваш снимки, да имаш тъмна стаичка. Сега всеки си има по едно цифрово апаратче и щрака ли, щрака. И аз не правя изключение. Щракам ли,щракам. И тъй като отказах на Ф…..ка да му подарявам моите „невероятни“ творби, започвам да си ги публикувам туканка. Само да спомена, че не са обработвни с никакви програми и прочие.

Триединство

Фунийки

Букет

Сиви сънища

Нощна магистрала

Натюрморт с Боб и Чушки

Цвят на вид от сем. Fabaceae

Размазване

Петолиние

Родопски Корал

Живот върху дънер

И ето, че най-накрая ми се очертаха три дни отпуск, които реших да комбинирам със събота и неделя и да предприема така дългоочакваното посещение на северното ни Черноморие. Бях се уговорил с приятели да отидем първоначално на Тюленово, а след уговорена среща там с други къмпинг ентусиасти, да палаткуваме на някой плаж.

И така вторник следобяд поехме по маршрута София – Айтос – Варна – Тюленово. Искам да уточня, че това не е най-карткия път, а просто така се получи, за което съм много радостен. Пътят премина във весели разговори, мълчане, спиране на бензиностанции, пиене на бира, ядене на следолед, джанки и сумати други дейности. Малката Yaris се оказа дядовата ръкавичка, но се представи прекрасно и след 9 часа ни паркира в Тюленово. Естествено пристигаме по-тъмно. По първоначални планове ще прекараме вечерта във вилата на една приятелка. Посрещат ни баща й и брат й, повече от сърдечно. Не се бавим и бързо оформяме лятното меню.

Мале, мале. Повечето от храните, в това число и ракията са домашно производство. Отпиваме по глътка и алкохола постепенно отнема умората натрупана от дългия път, като леко и приятно ни замайва. Времето минава неусетно и към 2.00 след полунощ решаваме да се оттеглим, за да починат и телата ни.

Сънят е дълбок и непрекъснат. Събуждам се към 9.00 напълно отпочинал и свеж. Излизам навън, за да видя това което вечерта бе скрила от очите ми. Оказва се, че вилата е в края на селото. Наоколо почти няма други съседи, а само равно поле. Качвам се на втория етаж на беседката и запечатвам няколко кадъра.

Ето я и самата вила. На кой луд му трябват бетон и стомана. Може много по-леко и естетически издържано човек да задоволи нуждите си, без да се лишава от комфорт и функционалност.

Закусваме плодове и палачинки, и беж към плажа т.е скалите, които са на 200 метра от нас. Ето и едно от малкото места, където спокойно и безопасно може да се слезе до морето.

Може би затова е и доста полазено.

Това естествено не ни попречи да се насладим на обстановката, водата и слънцето.

След плажа решаваме да се поразходим из селото. Вървим покрай брега, където се откриват най-различни гледки.

Отвесни скални брегове.

Каменни мостове.

Фарът на Шабла.

Нефтена сонда.

Очакващи ноща рибари.

А ето и един новопостроен замък.

След разходката се отправяме да се подкрепим в заведението на Бай Пешо, което се намира в близост до фара на Шабла. Обстановката е твърде характерна, изпълнена с мирис на водорасли и ненаселена. В морето се врязва полуразрошен тръбопровод или нещо подобно.

Влизаме в заведението и разтваряме менюто. Всичко идва от морето, което пък е моят идеал за заведение. Поръчват се хайвер, рибени чорби, попчета, сафриди, мастика, айрян и бира. Който може си го може. Ние си го можем. Ето и меню за любопитните.

От масата се вижда този прозорец към морето.

Напълно задоволени и заситени, напускаме малкото ресторантче с надеждата пак да се върнем тук някой ден. Пазаруваме набързо в Шабла – храна, напитки, рибарски пособия и се връщаме в Тюленово. Там вече ни чакат останалите къмпингари и групата се заформя. Вечерта хапваме, пийваме. Някои отиват на нощен риболов.

и хващата един тлъст сафрид. Тлъст, ама един. Един, ама тлъст.

Става време за лягане и героите се покриват, кой в палатка, кой на пода, кой върху легло. И така дочакваме утрото. Сутринта ставаме, закусваме и докато чакаме другите да се оправят, отиваме за едно топване в морето.

По пътя ми хрумва идея с цистерна.

Е крайно време е да се охладим. Морето не е до колене и някои са окомплктовани със спасителни приспособления и се опитват да ми обяснят откъде изгрява слънцето. Естествено слушам внимателно, защото това ми е интересно.

След краткия плаж групата се организира и поема смело към следващата цел, а имено към Крапец. Пътьом отново минаваме през Шабла за провизии. Вниманието ми привлича едно пано.

Стига ни толкова. Ето че пристигаме на дългата няколко километра плажна ивица и разпъваме катуна.

След това се отправяме за следобеден плаж и разходка. Плажът е достатъчно дълъг, за да изглежда пуст.

Всеки се забавлява, както намира за добре.

Едни говорят за политика.

Други се заравят спасително в пясъка.

Трети си говорят с морската пяна.

Една доста голяма част си търсят късмета, но дали го намират си остава загадка.

Денят завършва. Вечерта е време за огън, лека маса, музика, танци и забава. Изкарваме си страхотно и си лягаме по палаткаджикс. На другия ден поемаме бавно към Бургас, като пътьом се отбиваме за кратко в Камен Бряг. На мен ми изглежда, като че ли по-усойно в сравнение с Тюленово.

Палатки има досами брега.

Скалите и тук са впечатляващи.

А погледнато надолу си е доста страшно.

На брега е запален и вечният огън. Дали в памет на загиналите на скалите младежи или просто така, не знам.

Спираме и на известната Мидена Ферма, превърнала се в мащабна туристическо-консуматорска дестинация. Впечатление правят огромния брой змии, които обитават морето около заведението.

Хапваме по супа и се отправяме към Ачкомобила (колата). Ето го и него в действие.

С лека носталгия, към изминалите неусетно три дни, групата се разделя в Каварна. Табелата указва пътя ни.

За жалост нашата група е към Бургас, а от там в посока София. Сбогуваме се с този наистина прекрасен край на нашата малка България, като съм сигурен, че пак ще се върнем там, ако не скоро то догодина, живот и здраве.

Като човек израснал на морето, Аз винаги с  нетърпение очаквам всяка една нова среща с него.

За начало се видяхме в Гръчко. Пътувахме вечерта към полуостров Ситониа и за жалост нищо не можахме да видим. Въпреки късното пристигане първата ни работа, след разпъване на палатката, бе да отидем и седнем на морския бряг. Морето не се виждаше, но там, до самата вода заварихме един таралеж, макар и не морски.

След няколко питиета и сладки приказки се отправихме по шалтетата и зачакахме утрото.

В 7.00 вече се бяхме събудили и приготвили за плажа. Той ни посрещна пуст и спокоен. Водата бе тава.

В последствие разбрахме, а то се вижда и от снимката, че гърците не се занимават да си събират плажните принадлежности, а просто си ги оставят на плажа. Зачудих се колко естествено е всъщност това. Все пак кой ще се занимава да взима чужди чадъри, дюшеци, плавници и тем подобни обекти.  Вечерта оставихме и нашите. Чиста работа. Ето че можело. Доволен съм.

Денят премина в плажуване, за което бяхме и отишли всъщност, пиене на бира, коктейли и хортуване (говорене). Спокойствието бе пълно. Удоволствието максимално.

Някои се забавляваха и по този начин.

Хората тук идват на плаж към 10.00 – 11.00. Става навалица.

Но към 16.00 повечето плажуващи се оттеглят и това ми e любомото време. В морето няма никой и плажа си е само за нас.

Направи ми впечатление, че след 16.00 се появява приятен морски бриз, който сваля малко температурата и да стоиш на брега е невероятно.

А ето и обстановката зад плажа.

Общ изглед на къмпинг Лакара.

Направих си малка разходка по скалния бряг и се пробвах с няколко макроса. Надявам се да ви харесат.

А ето и една синя идея.

Ами това бе първото море за годината. Много красиво и заредено със соленост.

Казваме довиждане на Гръцкото Черноморие и се замечтаваме за нашето си.

Седим си на капани в Бургас, пийм си питието и умуваме. Един споделя едно, друг друго и така в истината се ражда спора. Не че е сериозен спор. По-скоро е екзистенциален.

Засегната е темата за псувнята. Това на някои може да се стори несериозно и просташко, но нека честно си признаем, че всеки един го прави, било той учен или неук, млад или стар, богат или беден. Псуването е дълбоко залегнало в нашето съзнание и никой не знае как това е станало. Псуват българи, псуват сърби (много), псуват руснаци, псуват африканци, псуват ескимоси. Хората псуват. Тази ни склонност е еволюирала заедно с нас и продължава да се развива, за да ни дари с това усещане, което ни прави по-щастливи, спокойни и задоволени.

Какво ни носи псуването.

На първо място това е емоционална облекченост. Да кажем например, че някой ви е ядосал, излъгал в магазина, откраднал колелото или просто изнервирал. Няма нужда да търпите насъбраната злоба в себе си. Напсувайте го от сърце и ще усетите как състоянието ви изведнъж се подобрява и вие се чувставете успокоени.

На второ място псуването ни кара да се чувстваме по-велики и големи. Няма значение кой е обекта на нашата псувня – президент, политик, футболен съдия, известна обществена личност. Нито един не е под закрилата на това да не може да бъде напсуван. Никой не е защитен. Никой не може да ни попречи да напсуваме някой. Това е една вселенска сила и никой не може да ни я отнеме.

Но все пак всичко си има граници и ние трябва да се стремим да псуваме разумно и не напразно. Напразното псуване си е чисто хабене на енергия. Псуването трябва да е заслужено. То трябва да е обосновано и конкретизирано, да е уместно, целенасочено и преценено. В противен случай то губи своята сила и енергия. Затова три пъти помислете и един път псувайте.

Накрая един призив към всички вас. Псувайте от сърце и с чувство!

А СЕГА  ЗА ВСИЧКИ ПСУВАЩИ, ПОЗДРАВ СЪС СЛЕДВАЩОТО ПАРЧЕ! (клекнете върху линка)

Много е важно да си прост. Това е толкова жизнено необходимо, както да дишаш и да пиеш вода. Дори на моменти е по-наложително, защото може и да не оцелееш. Знам че на някои им е трудно и те така, ми не могат да са прости. Искренно им съчувствам и ги съжелявам. Пожелавам им да се оправят. Сега има всякакви терапии, курсове, лекарства, DVD-та и списания. Все нещо из безкрайния океан на градския хабитат ще се намери. Иначе пиши ги заминали. Хищните простаци ще си заситят стомасите с тях.

За тези, които все пак не съумеят да се пренастроят, предлагам няколко начина, които може да приложат твърде успешно в просташка среда.

1.    Групирайте се по-много и извършвайте хаотични движения. Така простака ще ви вземе за голям и тъмен субект, и ще го е страх да ви закачи. Естествено има и простаци, които са природно-интелегентни и използват клаксони с ултразвук или викове също с ултразвук и така могат да ви объркат. Всичко е въпрос на надхитряне.

2.    Вторият начин се нарича Мимикрия. Това е способността на живите организми да се сливат с околната, просташка среда, променяйки своята същност, за да не контрастират рязко със средата и да не могат да бъдат забелязани. Тази им способност им осигурява безопасност и спокойствие.

3.    Като краен вариант може да откажете да излизате навън, но това е за хора, които са силно убедени, че горните два или други алтернативни възможности не могат да им помогнат. Препоръчва се само в крайни случаи.

Честно да ви кажа, искрено се надявам, да дойде време когато простаците ще ги е страх или поне срам да излизат навън в света на нормално добрите и човечни хора; когато те психически смачкани ще се чудят как да станат малко по-толерантни и разбрани; когато ще поискат да кажат нещо похвално и красиво; когато…… Мисля си, че почнах да мечтая.

Знам че простотията в малки дози е полезна и дори прогресивна. Все още си спомням как в часовете по литература разсиквахме въпроса за Бай Ганьо, и че той е не само отрицателен герой, а има и много положителни черти, но твърде много е твърде много.

В заключение искам да кажа, че истински се радвам, че простотията не ходи по гората, защото ще спра да ходя там.

Постът е в следствие на конкретни впечатления и случки, които умишлено не споменавам, но на които знам, че сте ставали свидетели много пъти.

Това ще е най-краткия пост, но просто стана непредвидено.

Представям на вашето внимание две снимки от България, Пирин, Попово езеро.

Тази е правена Август 1995 г.

А тази е правена Юли 2008 г.

Открийте едната разлика.

Еми това беше поста.

Стана лятоска и БГ каубоите (краварите) се раздвижиха. Заредили пушки, пищови, джапанета, тротил и какво ли още не, те тръгват да пуцат и да превземат. Този път решиха да превземат морския бряг. Още повече, че е и Джулай Морнинг. Истинско предизвикателство за истинския каубой (кравар). И правилно са въоръжени, защото се оказа, че този бряг е тъй тесен, че няма място за двайсетина души и е необходимо да се отвоюва. Аз лично съм бил на Иракли и според мен плажната ивица никак не е малка. Чак пък да няма място за две компании. Зарежи. Просто ние сме мегаломани. Айде да видим сега кой е по-голям хипар. Младите или старите. Младите не знаят, но пък могат, старите пък знаят, ама не могат.

В крайна сметка, който може си го може. Това, което инвеститори и защитници не можаха да направят, а именно да дадат жертви, го направиха БГ хипарите. Жертва има, но този път това не е българската природа, а един младеж. Звучи наистина абсурдно и смешно, но всъщност никак не е. Вярно, че алкохола не е добър съветник, но нали самата идея на Джулай Морнинг е любов, мир, разбирателство и.т.н. Или това май бяха чуждоземните хипари. А, да! Забравих, че нашите са чалга-хипари. Те са един жалък, видоизменен и мутирал вид, който е зъл, малоумен и безмилостен. Все пак мястото на плажа е по-важно от идеята. Нали става въпрос за измерваене на хипарлък, а това си е сериозна работа за БГ Мачо.

Наистина не мога да си обясня как от един абсолютно идеалистичен, смирен и като идея зареден с любов акт, може да има два смъртни случая и никой да не знае какво точно е станало. Защо не можем, като обикновени хора в едно нормално общество, да се веселим и вместо да се разделяме на компании, да празнуваме заедно, още повече, когато сме обединени от едно и също нещо. Как може да искаме да сме сплотени, при положение, че ни дели  бездната от един човешки живот.

Познавам едно момиче, което е живяло известно време в Япония, но се е върнало в България. Беше ми интересно, кое я е накарало да го направи и тя ми отговори: „Ами в България е купон.“ Купонът в България е кървав и жесток. Ако това е купона в България, Аз не бих искал да присъствам на партито.

Събра се материал и за още малко пътепис. Надявам се, че ще е актуално.

Всичко започна с един невероятен залез от село Хаджидимово, община Гоце Делчев. Денят завършва, а аз стоя и си мисля за смисъла на началото. Умно, но не достатъчно.

На другия ден трябва да поемем към Велико Търново, но все пак имаме малко време, за да видим откъде идва тютюно. Ето убедете се. Някой май ще го боли кръста, за да може други да пушат.

Работниците излизат от миналото, за да ми напомнят, че е имало и друго време, което уви, ние сме забравили и заменили за китайски ментета на Версаче, Долче и Габана и други световни марки.

Еми така си е. Нищо не идва от нищото.

Оказва се, че вместо в Търново ще отседнем в Арбанаси, където единственото, което успявам да снимам е един наперен паун. Вярно, че мъжките са по-цветни от женските. Човекът естествено е на обратния принцип, но това ми допада.

От там набързо обръщаме и поемаме в посока към Српско. На границата имам малък проблем с документите на колата, но все пак ни пускат. Международен екипаж сме. Ще да е жалко да ни спрат. Шофирам внимателно, защото колегата ми казва, че српските полицаи не се шегуват. Минаваме Ниш и навлизаме във вътрешността. Целта ни е високите хълмове на Капаоник, където се намират градините на местните малинари. Самите те живеят на такива места.

Оказват се много гостоприемни и малко превъзбудени от нашето посещение.

Ето ги и градините, пръснати като пилци по заобикалящите ни хълмове.

Хората си уважават местните автомобили и трактори, и дори и през 2009 не ги заменят за нови. Няма и защо. Старите кучета се държат на положение.

Естествено черпят ни с ракия, която в никакъв случай не е за подценяване. Обстановката е повече от архаична. Упоявам се от сливовицатата и мисълта ми отлита.

Някои ги хваща повече и стават влюбчиви. Няма лошо. Международните отношения трябва да се сгряват.

На връщане ми прави впечатление оградата, която определено съперничи на тези във Валдизер. Надморската височина е определяща.

Тръгвам обратно сам за България, като по пътя спирам за известната српска агешка чорба. За мое огромно удоволствие тя се сервира в отделна метална купа и аз мога да си сипвам колкото пожелая. Бирата също не е за изхвърляне. Абе добър завършек.

Следващата спирка е Добрич – житницата на България. От следващите снимки става ясно защо.

Последните два месеца не е валяло.

Продължавам към Рибарица. Жегата и пространството отстъпват място на планинския хлад и уединение. Имам нужда от това, както пъстървата има нужда  от студен и бистър поток.

Изкачвам се на Васильов връх и се наслаждавам на Балкана. Той все още крие своите тайни за мен. Това ме изпълва с оптимизъм.

По пътя срещам най-различни обитатели, които или ме гледат учудено

или се мъчат да покажат, че те са началниците

или стават оранжеви от вълнение

или просто си пасат

Аз мога единствено да ги запечатам и да ви ги покажа, за да не останат те там някъде из хард-диска, а да достигнат до тези, които ще им се порадват така, както аз им се радвам.

Ами това е.  Малко, но от сърце. Ще се радвам ако ви е харесало.